сряда, юли 22, 2009

Разкази и повести – Т. Г. Влайков


Тодор Влайков е много специфичен писател. Някой може да каже, че сме се наслушали на подобни подбалкански истории и след компетентната хумористична намеса на Любен Каравелов вече всичко е казано за възрожденските селяни с рунтави калпаци. Да, ама не.

Да кажем, че в “Дядовата Славчова унука” има някакъв полъх от копривщенските смешки на Любен, но с това се изчерпва всичко.

— Райке-е-е — извика кротко Младенчовица. Райка и Ненко потръпнаха от това извикване и остаха като гръмнати. Те гледаха плахо и гузно, към дето се чу гласа, и не смееха да шукнат.
— Райке, мари! — викна по-силно Младенчовица.

— Тук съм, мамо, ида — се обади Райка като трапна и припна към майка си, а Ненко се мушна из буренака покрай плета като таралеж.


“Леля Гена”, “Житието на една майка”, “Вестовой” всичко това са житията на природно благородни хорица, но с неизменно тъжен край. Чеховски тъжен, а не Золавски. Хората са добри, само съдбите им са такива лоши. Съдби на инвалиди, вдовици, болни, на прислуга и ратаи. Но това е (бил) истинският живот и затова харесвам как ги е написал.

Много важна причина, за да се заставя да дочета книгата, беше това, че Тодор Влайков пише на пирдопски, който по много неща прилича на панагюрски диалект. Струва ми се ценна находка, защото така естествено никой не се изразява писмено, а пък младежта, която понякога се опитва да се бъзика с местното наречие, никога не успява да го прави вдъхновено и изчерпателно, а замлъква след 3-4 по-глупави и почти неизползваеми думички. Докато този писател успява да пише за тъжни, весели, важни и не толкова теми като използва силата на диалекта и прави написаното толкова богато и изразително, колкото не би могъл да бъде никой книжовен текст. Съвсем друго е да познаваш нюансите в изказа на туземците.

Плуй там бре, биволу!

3 коментара:

Анонимен каза...

Любопитно:-)

А действието в кои години се развива?

Може ли и още някой цитат?

Горан
www.goran.blog.bg

Стоян Христов каза...

Около 1900ната, някои неща са малко преди, други - малко след.
Може разбира се.:)

Едно време, кога агуваше в нашенско Заимаа, ако сте слушале за него, оня дебелия, дето носеше самурен кюрк и ездеше един чер арапски ат, в наше село имаше един човек, казваха го дядо Славчо. А рабушчия в селския тефтер, дето е даването, го пишеше Славчо Крушака.

Дядо Славчо носеше лете неподплатена аба, а зиме — подплатена. Чеширете му, опасани на кръста, с чер поес, беха простички, без гайтан, ама всякога чисти и здрави. В делник той се обуваше с царвуле и бели навуща, а в празник ходеше с бели чорапе, обути въз крачулете на чеширете, и със старешки пантофе, каквито носят всички прекарале хора. За в празник дядо Славчо си имаше и друга аба, и друга шапка — по-нови и по-чисти, — които никога се не сбръкваше да носи в делничен ден.

Анонимен каза...

:-))

Уникално:-)

Но е бая трудно за четене (вехтите и диалектните думи са повече от съвремените книжни думи) - как успя да е прочеш тази книга?! Сигурно е наистина увлекателна!

Браво за хъса:-)

Горан