сряда, февруари 09, 2011

Престъпелние и наказание - Фьодор Достоевски

Втори сблъсък с руската литература - този път не челен, както беше с "Майстора и Маргарита". Дори бих препрочел някои пасажи, след някоя и друга година, ей така, от чисто любопитство, за да видя дали ще имат същия ефект.

Историята е богато разстлана в петстотин страници, без да има ясна повествователна причина за това. Останах с впечатлението, че Достоевски е имал за цел да улови всичко перфектно, до най-малката подробност - от това в какво здравословно състояние и разположение на духа е главният герой сутрин, през какво са облечени и какви са реакциите на хората, с които се среща, техните характерни черти и истории, до какво се случва вечер с нашето момче. Разбира се, доста опростено казано. На практика, плетеницата от действия е извънредно умела в своята хаотичност.

Изключително силен Порфирий Петрович - следовател, хибрид между Ханибал Лектър и Шерлок Холмс, и много разочароващ Свидригайлов - безделник, перверзник и пройдоха. Главният герой - Расколников - е един прекрасно непостоянен и ирационален в действията си млад човек, усърдно зает с това да бори посредствеността във всичките и форми. Беше ми безусловно симпатичен през цялото време и на моменти (особено в началото) успя така добре да ме увлече, че успях да погледна през неговия отвратен от света поглед.

Изпипани диалози (добър превод) - винаги е удоволствие да се чете такова нещо. Хубави описания на Петербург - подтискащата атмосфера, беднотията и мърсотията, повсеместната лудост, богатството, еснафлъка и тук-таме някоя напредничава за времето си идея за общественото устройство. Последните не бяха нещо ново и изключително. Бавното действие, присъщо на времето, този път не ми дотежа, даже накрая имаше малко напрежение. Краят като цяло е силно подозрителен. Не мога да реша, кое точно не ми хареса в него - фактът, че Достоевски на практика с лека ръка помилва Грешника или това, че Родя най-позорно предаде каузата на недосегаемите хора, на които всичко им е позволено.

"Лъжата е хубаво нещо, защото води към истината."

"Щом човек започне да се пита: Имам ли право да притежавам власт? - това значи, че няма право да притежава власт."


ПП. Преводът е на Георги Константинов.

7 коментара:

Стоян каза...

Вторият цитат кърти!:)

Иначе финалът, за който споменаваш, на мен някога ми се видя много нагласен, чак разочароващо.

almaak каза...

Според мен е умувал много над този финал. Той е нещо, като Холивудски - почти всички са доволни и щастливи. Но пък от друга страна, като съпоставиш с предисторията се получава нещо доста безотговорно - някакъв хлапак извършва гадно престъпление, просто така, щото му е криво и накрая - хоп, всичко по мед и ракия, изключая няколкото жертви, разбира се. Вместо светът му тотално да се срине, от нищото му спускат втори шанс.

Стоян каза...

Кът-кът-кът...

Orehovka каза...

@almaak, за тази книга специално мисля, че е наложително развитието на сюжета да се пречупва през биографията на самия автор. Нали и той е бил каторжник и, така да се каже, е станал Достовески, след като си е излежал наказанието и е "прогледнал". Идеите за катарзиса и оттам за втория шанс са важни за него в личностен план, не толкова от литуратурно-техническа гледна точка.

Анонимен каза...

Доша, ти тази книга не я ли беше чел и преди? Някакво твое изказване ми се мрежелее, дето накрая си имал усещането, че ти самият си пречукал бабичката, или това е било друга руска книга? Описанието на Петербург ми лепва и за София в днешно време.
Росето

Стоян каза...

Чел съм я, как да не съм, ама тука си пропуснала да забележиш, мила Росанке, че мнението е писано от нашия любим червенокож брат - Алмаак.:)

Анонимен каза...

Ааааа, пардон.
Р