На Изток от Запада - Мирослав Пенков

Не е здравословно толкова често да се четат нови български автори, но така се получи. Конкретно Миро пише добре, умее да разказва интересно и за да понечиш да му го отречеш, трябва да си много по-предубеден от мен. От сборника му с разкази обаче като цяло остава едно впечатление за разпиляност. Различни сюжети, от различни времена, различен стил. Сякаш е експериментирал с всичко, което му е било интересно, и после механично го е събрал в една книга. Обединяващо е единствено заглавието и то при условие, че книгата е адресирана към чужденци. Написана е на английски и излиза първо в Америка. За тези, за които роден е Западът, този наш Изток би могъл да бъде екзотично-интересен. За нас обаче той е единствено ежедневие и четенето му не може да мине без снизходителна усмивка. „Къде отиваш ти, може би?“ 

Споделям теорията, че за да бъде един човек добър в заниманието си, той трябва да го познава по-добре от всичко друго. Хайтов си пише за Родопите, Чудомир – за казанлъшките села, Йовков – за Добруджа. И това е. Ако Елин Пелин реши да пише за космос, се получават глупости от рода на Ян Бибиян. Затова пък по тази тема автентично пишат хора като Артър Кларк и Карл Сейгън. 

Според мен, (не че ме пита някой, но аз да си кажа) ако иска Мирослав Пенков да напише силна и незабравима книга, която хем ще се хареса на читателите, хем ще му създаде име, че си е заградил златодобивен периметър в българската литература, трябва да се ограничи с една тема. Като се позапознах с опита и уменията му, най-подходящо ми се струва или да пише за тези, които са били деца през Виденовата зима, или за семействата на тези, които избягаха от България веднага щом това стана възможно. И двете групи не са малки, и в двете има достатъчно драма и емоционален заряд. И в двете има достатъчно четящи и платежоспособни хора, които биха дали пари, за да прочетат за своя живот на книга. 

Другата ми важна забележка е да пише весело. Тъжни книги много трудно се препрочитат. Тъжните книги, ако изобщо ги довършиш, веднага ги бутваш някъде и никога не се сещаш да ги препоръчаш на приятелите или семейството си. Просто защото не искаш да натъжаваш хубавите хора по тая земя. Достоевски и Чехов може да са големи майстори, обаче никой не си ги държи до възглавницата оръфани от употреба, та да си почете някой път за удоволствие и разтуха. 

Разбира се, има и читателки с по-нежни души от моята, които Миро е успял да спечели по-лесно от мен.:) Отначало реших, че небезизвестната поетеса Мария Донева също е от тях, но после видях, че след като е дочела книгата, също не е било опиянена. 

Благодарностите този път са за Бойко, който ми препоръча и даде книгата. 

За обобщение - като човек Мирослав Пенков е много интелигентен, доста скромен и ненатрапчив събеседник, в което можете да се уверите от множеството интервюта в youtube с него, а от разказите му най-много ми хареса „Девширме“ – богатство от език, стил, използвани похвати. Въобще, един много добре въоръжен писател, който просто трябва да продължава да пише.:)