петък, ноември 20, 2015

Дългото сбогуване – Реймънд Чандлър

Изключително картинен език и нестандартни сравнения, както ще видите от цитатите по-долу. Самото действие в някои моменти ми е една идея по-неясно отколкото обичам, но като цяло е ок. Паяжина със сложна плетка, по която са накацали милионери, изчезващи съпрузи, няколко самоубити персонажи, неприятни босове от Вегас, полиция, прокуратура, зашеметяващи блондинки, изневери, пистолети и много уиски. Картината е толкова сложна, че макар във всеки от моменти на четенето да сме доволни от откритото дотук, чак след последните страници ни се изяснява цялата текстура. На моменти Марлоу наистина изглежда чак прекалено многострадален, защото и на него нещата не са му особено ясни, но въпреки това все действа против предупрежденията на по-силни от него хора. Нищо не обяснява, държи се глупаво, в резултат го бият и после хоп – разкрива още някоя улика. Така придобива някакъв неясен ореол на праведник, макар да продължава да се бие, да пие и да посяга към чужди жени.

В заключение цялостното развитие на историята ми прилича на изчерпателна оратория. На нещо изключително мащабно, в което свирят множество музикални инструменти, всеки от които се бори за постигането на някакви свои си цели, но въпреки резултатът е приятна и хармонична мелодия. Всичко си застава на мястото, всеки си получава заслуженото. Как и защо? Внушението е, че защото Марлоу (волно или не, не знаем) така е задвижил сложната плетеница от отношения между героите.

Допускам, че стилът на Чандлър допада на интелектуалци от бранша на точните науки. Има нещо математическо в действията и схемите на детектива му, макар да не мога да обясня какво точно. Вероятно има нещо общо с това, че дори когато ситуацията около поредния труп има приемливо за всички обяснение, Марлоу не се задоволява с него, ако има дори дребно съмнение или някакво подозрително случайно съвпадение. Истината и само истината, корава и безупречна.:)

пп
Алвине, благодаря за препоръката.:)

Очите му бяха като дупки в снега.
***
[Милионерите] Никога нищо не желаят истински освен може би нечия жена, което направо бледнее пред начина, по който жената на водопроводчика желае нови пердета за всекидневната.
***
Това им е лошото на полицаите. Тъкмо се настроиш да ги мразиш и вземеш, че срещнеш някой свестен.
***
Той се надвеси още повече над мен и ме лъхна на пот и корупция.
***
После седна до чантата си на другия край на издрасканата дъбова маса, която явно бе скована от дъските на ковчега, купен от Ной на старо.
***
И аз толкова се връзвах с Айдъл Вали, колкото чесън с мелба.
***
Някъде в долината изкряка яребица. После гургулица се оплака от живота.
***
После се помъчих да се сетя за нещо забавно, та да се посмея. Нищо не излезе.
***
Трудна работа е да си полицай. Никога не знаеш кого можеш да мачкаш до насита.
***
Нека юристите измислят нещо. Те създават закони, които други юристи правят на пух и прах пред трети юристи, наречени съдии, така че други съдии да могат да заявят, че първите съдии били сбъркали, или върховният съд да може да заяви, че вторите съдии били сбъркали. Разбира се, има закони. До шия сме затънали в тях. Единствената полза от тях е, че създават работа за адвокатите. Как смяташ, колко щяха да просъществуват големите гангстери, ако адвокатите не ги учеха как именно да действуват?
***
Беше спокоен като тухлена стена на лунна светлина.
***
Аз съм на четирийсет и две години. Разглезен съм от продължителна независимост. 

4 коментара:

Стоян Христов каза...

Има блондинки и блондинки, пък и думата вече много се изтърка. Те всички си имат своите хубави страни освен може би изрусените до бяло, които са толкова блондинки, колкото и населението на Централна Африка, а пък по отношение на характера са меки като павета. Има дребни, миловидни блондинки, които гукат и чуруликат, и други — едри като статуи, които набързо те поставят на мястото ти с леденосиния си поглед. Или да вземем блондинката, дето те поглежда морно изпод мигли, мирише на хубаво, увисва ти се на ръката, а като я заведеш у дома, винаги е много, много уморена. Тя вдига, длан към челото си с такъв един безпомощен жест, ах, това ужасно главоболие, и на теб ти идва да я фраснеш, но все пак си доволен, че научаваш за главоболието, преди да си вложил в нея излишно много време, пари и надежди. А и номерът с главоболието е класически — оръжие, което никога не се изхабява и е не по-малко смъртоносно от камата на наемен убиец или отровата на Лукреция Борджия.

Или сърдечната, винаги навита и пиеща като смок блондинка, на която не й пука как е облечена, стига да е визон, и къде ще я заведеш, стига да е в първокласно заведение с реки от сухо шампанско. Има освен това дребни наперени блондинки, които са ти добро другарче, много държат да платят своята част от сметката, винаги са лъчезарни и разумни, тренират джудо от деца и могат да метнат през рамо някой шофьор на камион, без това да попречи на основното им занимание в момента. Има и едни бледи, бледи блондинки, болни от анемия — не смъртоносна, но все пак неизлечима. Те са много отпуснати, движат се като сенки, едва-едва отварят уста и не можеш ги разбра какво представляват, първо, защото не изпитваш никакво желание, и, второ, защото все четат я „Опустошената земя“*, я Данте, Кафка или Киркегард в оригинал. Такава една блондинка обожава музиката и като отидете на концерт на Нюйоркската филхармония, тя ви информира коя от шестте виоли изостава с четвърт такт. Тосканини също познавал, така че с нея стават двама.

И най-накрая има разкошни парчета като за изложба, които надживяват трима главатари на гангстерски шайки, женят се за двама-трима милионери, прибират при разводите по милион на глава и накрая притежават бледорозова вила на Антилските острови, „Алфа-Ромео“ за градско ползуване с двама шофьори и цяла свита от поизвехтели аристократи, с които се държат мило и разсеяно, както застарял херцог пожелава лека нощ на иконома си.

GFoxxx каза...

Чел съм всичко от Реймънд Чандлър. След това прочетох и "Може би сън" на Робърт Паркър, където Филип Марлоу също е главен персонаж. Наскоро си купих "Чернооката блондинка" на Бенджамин Блак - феноменално криминале отново с участието на легендарния Марлоу. Усеща се като продължение на
"Дългото сбогуване". Която е просто не само една от любимите ми на Чандлър, а и изобщо една от любимите ми кноиги въобще :) Поздрави!

Анонимен каза...

Има една много сладка тъга у Марлоу ;)

ал

Стоян Христов каза...

Нали ти казвам, че е за интелектуалци. Кой друг ще се радва на тъгата?;)