Междинна станция - Клифърд Саймък

„Междинна станция“ идва от чудните времена след края на Втората световна, когато фантастиката е била едновременно и фантастична, и хуманна. Осъзнаването на реалната опасност от самоунищожение на цялата човешка цивилизация е породило купища въпроси. Вече чуденето „Сами ли сме?“ се е развило до „А щом не сме, какво правят другите, можем ли да живеем заедно, при условие, че не е ясно дали ние въобще ще просъществуваме с всичките тези ядрени оръжия?“. Същият този хуманизъм, с който се отличаваха Азимовите роботи, заема централно място и тук.

Един мъж някъде в горите на Америка не остарява. Защото е управител на междинна станция от галактическа система за транспорт. Той поддържа инсталацията, посреща и изпраща пътуващите инопланетяни, събира знания. Възнаграждението му – почти не остарява, но и няма право да сподели каквото и да е от наученото с нищо неподозиращото човечество, което е заето да се кара помежду си, да ръмжи и да дрънка оръжия. Следва инцидент, завръзка и няколко варианта как да се разреши конфликтната ситуация.

Има ли стойност хуманността в по-общото си значение на универсална ценност, а не непременно на оприличаване с човека? Добротата, смирението, разбирателството и безкористното даряване на другия с духовна сила – имат ли смисъл те и защо е нужен такъв източник. На това място аз направих някакъв неволен паралел с един от най-любимите ми разкази на Шекли – „Специалистът“. Ами ако наистина силата на човеците е точно там, в засега необяснимото, в трудната за дефиниране смесена област на въображението и любовта?

Изключително четиво, пълно с идеи за размишляване и емоции за съпреживяване. Ако бях аз, какво бих направил? Заслужена награда „Хюго“ през 1964.

Стефан е споделил впечатления за същата книга.

Отивам да се упражнявам в стрелба с пушка.

Човек, каза си той, трябва да принадлежи на нещо и да бъде верен на това, с което се отъждествява.
***
Няма предел за съвършенството.
***
Това е нещо, което по никакъв начин не може да бъде описано - и майчина любов, и бащина гордост, и обожанието на любимата, и близостта на приятеля, всичко това и още много други неща. С него и най-дългите разстояния изглеждат близки, сложното става просто, изчезват всички страхове и мъки и едновременно с това човек изпитва едно особено чувство на дълбока тъга, сякаш усеща, че до края на живота му не ще има друг такъв миг и само след малко ще го загуби и никога няма да може да си го възвърне. Но това не става, защото този сублимен момент няма край и няма край.