Вълчи разкази - Васил Попов

В интерес на истината повечето истории в книгата са свързани чрез герои, време, място. Повествованието върви като в народните приказки, турците са кърджалии, лоши и са хиляди, българите са малко и добри. Мястото са селата от трънския край, а времето вероятно вече личи. Оригиналните моменти са вълците, суеверията, свързани с тях, вероятно и някоя и друга легенда. Магии от циганки, изоставени деца, отгледани от кой знае кого, които се натъкват неочаквано на някой роднина. Разни видове годежи и женитби, убийства, кошари, овчари, ловци. Това с таксидиотите като големите бойци и владетели едва ли не на някакво тайно бойно изкуство ми беше малко в повече, но както и да е. Обаче вълци с по едно око, вълчи празници, единаци, глутници! Това е друга работа.

Това са едни от по-ранните творби на Васил Попов, който днес вече е известен с неща като "Мамник", по които чувам, че има и сериал. Харесвам такива автори, които напредват и се развиват чрез труда си и с всяка следваща книга стават все по-добри.

Субективно обаче това не са моите теми и маниер на разказване. Целият този фолк не е моето нещо и изчетох книгата насила, а не защото ме беше грабнала с това колко е интересна. Някакви такива спомени имам и от разказите в края на сборника "Куцулан" и "Вотив на витек", които съм имал честта да чета като жури в конкурсите за фентъзи и фантастика на списание "Сборище на трубадури". В тези свои разкази Васил Попов има и една слабост да се опира твърда силно на разни стари думи, турцизми, може би обичаи, по което ми заприлича на "Глина"-та на Виктория Бешлийска, но вярвам, че и на двамата са им минали тези пориви на младостта и вече могат да разказват интригуващо на съвременния човек.:)

Авторът определено може да пише, а по-важното е, че иска и не спира.

Вълчи разкази, не е шега работа. А корицата е яка.