Само напред - Майкъл Маршал Смит (2)

Това е първата книга на британския писател М. М. Смит, който постъпи леко заблуждаващо с мен.

Какво е характерно за дебютните книги – често се случва те да са по-кратки от следващите произведения на автора (+) и в тях да има вплетени лично преживяни истини (+), които две неща я правят лесна за прочитане и те предразполага да й повярваш.

В „Само напред” аз преживях приятна първа третина, наситена с приключения и силен главен герой. През нея се почудих защо книгата е подредена в графа фентъзи. Какво общо имат с фентъзито градовете на бъдещето, с всичките им странности, обществено разслоение, банди, технологии, корпорации и дори изобилие от котки? После нещата се поизясниха, защото в изследването и експериментирането със сънищата на героите във втората и трета третини книгата заприлича на Кастанеда, а в справянето с ужасите, които са в собствените ни глави – на Стивън Кинг. По разпиляността и фантастично-нестандартния британски хумор стилът и езикът на М. М. Смит ми заприличаха донякъде на Дъглас Адамс, което макар и приятно, за моя вкус не е бог знае какъв комплимент.

Макар в самия край главният герой да обясни на какво и защо сме станали свидетели и фентъзийното начало да намери своето обяснение, за мен цялата история доби неприятен привкус. Просто не обичам такива неща със сънуване и кошмари. Като ще е фентъзи, нека да има меч и/или магия, а то на какво прилича така? А корицата пък е просто "феноменална", какви работи се раждат в главите на някои хора...

Ето и впечатленията на Алвин, Тери и не на последно място на Алмаак за същата книга, прочетена когато й е било времето.

Мисля, че скоро няма да чета други книги от Майкъл Маршал Смит.

Някой трябваше да играе героя, да знае малко повече, да движи историята напред. Винаги в моя живот този някой съм бил аз. Понякога ми се ще да поспя, да ме пазят. Иска ми се някой да бди над съня ми, всеки миг да е готов да ме хване за ръката и да ми помогне. Бих искал да съм този, който ще бъде успокоен, обичан. Да съм дете, което се протяга в прегръдката на слънцето и вярва, че то завинаги ще бъде топло. Но не можеше да стане така. Защо? Ще разберете, може би. Когато му дойде времето.

Само напред - Майкъл Маршал Смит

Романът е ефектен, спор няма. Стилът е доста раздвижен и поради това много интересен. Харесаха ми много ретроспективните отклонения, пъхнати в най-напечените моменти и това, че героят спира лентата, за да обясни някои неща на читателя. Изобилието от идеи също е осезаемо, но все пак накрая остана някакво неудовлетворително усещане, че съм прочел психологическа драма, чието действие просто се развива някъде в бъдещето. Системите с изкуствен интелект, джаджите, които манипулират гравитацията, странната обществена организация и структури, откачените професии на хората са само фон. На преден план имаме герой със силно изострени инстинкти, за който в Града няма тайни. Старк познава точните хора, запознат е с всички особености и потайности на Кварталите и йерархията на Центъра, приятел е с Котките и едновременно с това е единственият оцелял, от общо двамата (другият е убит; към края на романа става ясно и от кого), които знаят какво трябва да се прави в Страната на Шънищата (в българския превод е Страната на Звездите; не мога да преценя, кое е по-добро, но тъй като в книгата има специално обяснение на името, ми се струва по-коректно да бъде Шънища), а там положението е наистина сериозно и доста странно. Сериозно е, защото там хората се сблъскват челно с всичките си неразрешени проблеми от миналото, а е странно, защото този свят е изграден отчасти по правилата на Кастанеда и отчасти по правилата на Фройд. Хем имаш контрол върху него, хем вероятността да те изненада някой твой кошмар е голяма и това не подлежи на промяна. Точно тази част от сюжета, която всъщност се простираше в цялата втора половина на книгата, аз не можах да приема.

Книгата не е лишена от силни моменти и неща, над които може да се разсъждава. Длъжен съм също така да отбележа, че това е първият роман на Майкъл Маршал Смит и да обърна внимание на факта, че книгата "Боен клуб" се появява две години след "Само напред", а филмът - след пет. Бих прочел още от автора.

"This is very easy", I said, soothingly, looking into his eyes. "We're not climbing at all. We're just going somewhere that happens to be upward."

"The maps are cool, actually; I think they should have them everywhere. What they are is a small tablet about six inches square, which has a screen in it. As you walk, it shows a scrolling digital map of the area you're in, telling you what each store you pass sells, who lives in what block..."

"...For a little while you can feel yourself whole, feel all of your years, feel the child and the adult in you suddenly join hands and stand together, gripping each other so tightly that they melt into one.

And that feels so very good because the child is always there inside in you, but it's locked away in some dark cell where it can't see any light, where it has nothing to do and no one to talk to. This isn't some 'inner child' psychobabble I'm giving you. This is literally the way it is. The child sits there alone, in the damp and the cold, thousands of miles away inside you, still hoping that one day you'll come for it, take its hand and lead it out in the light, out to some stream where you can play together. And you never do."