Фарът на края на света – Жул Верн

В края на по-миналия век на крайчеца на остров Естадос, който е най-източната суша от архипелага около остров Огнена земя и на ръба на Магелановия проток, аржентинското правителство постоява фар. Ролята му е решаваща за направляването на потока от кораби, които ежедневно се преливат от Атлантика в Тихия океан и обратно, защото и земите, и водите там са толкова чужди и сурови, че без неговата помощ редовно се стига до трагични крушения.

Първата смяна, която ще дежури на новия фар, се състои от трима доброволци с опит в морските дела и самотната служба. Корабът им си заминава и ще се върне чак след три месеца със следващите, които ще ги сменят. За зла участ обаче на острова през цялото време се е укривала крайно подла пиратска банда, която допреди това е примамвала преминаващи кораби към сушата и след разбиването им, ги е ограбвала. Усетили липсата на кораба, пиратите за нула време нападат и убиват двама от пазачите на фара, като само третият успява да им избяга. В рамките до следващото идване на военният кораб с новата смяна, пиратите угасяват фара, продължават да плячкосват и дори съдбата им изпраща една доста запазена шхуна, на която те замислят да натоварят богатствата си и да офейкат овреме. За тяхно съжаление обаче, излягалият последен пазач на фара не е съгласен да ги остави да се отърват просто така. Какво може да направи сам човек за три месеца на безлюден остров с крайно суров климат? А дали е сам?

Приключенска книга от далечната 1905, издадена посмъртно съвсем скоро след кончината на автора. Много мъжество, смелост, себеотрицание във времена, когато далечният юг още не е бил покорен от човеците, а платноходите са били основно мореплавателно средство. 

Днес на този остров остават за постоянно пак само шепа хора, главно учени, които дежурят в метеорологичната станция там, а самото място изглежда ето така:

Островът на съкровищата - Робърт Луис Стивънсън

Карамба! Много добра книга. За разлика от други приключенски книги, писани преди векове, не ти става скучна и не ти досадява. Отдавам го на това, че въпреки премногото подробности, действието не се развива бавно, а повествованието не винаги е от гледната точка само на един герой. Това, че мисията на Добрите е обречена на успех почти от самото начало, малко разваля нещата, но всевъзможните други детайли компенсират загубата на изненадата.

От първото прочитане на книгата, когато явно не съм бил особено наблюдателен към четивата, не съм запомнил много. Може би само историята в общи линии и това се оказа добре, защото този път забелязах други разни интересни неща. Направи ми впечатление например това, че за различните си герои, Стивънсън използва различен говор и различен диалект. Например, когато историята се разказва от името на Джим Хокинс езикът е леко ученически, много добре школуван, без цинизми и доста обстоятелствен. Езикът на доктор Ливси пък е на човек образован, отговорен и с положение, който просто в следствие на странно стечение на обстоятелствата се намира не в любимия си клуб, ами на остров в търсене на съкровище. Начинът на изразяване на скуайър Трилони ми се стори леко грубоват, а този на капитан Смолет - направо простоват. На Джон Силвър пък му се налагаше да говори по един начин с доктора и скуайъра, а пък по съвсем различен начин със събратята си пирати.

Интересно ми се стори също това, че книгата започва сравнително страховито, а пък в последствие става доста по-безобидна. Според мен, с вкарването на Били Боунс в историята, книгата моментално придобива потенциал за нещо доста по-загадъчно, по-тъмно и по-кърваво. Но явно авторът е решил да не стресира излишно читателите си.

Останах доволен и от морската част - маневрите, платната, въжетата, частите на кораба и посоките спрямо вятъра. Описани са в много добри подробности и е направо изненадващо, колко много от тези тънкости от занаята са се запазили във времето.