Операция “Риба” - Петър Копанов

Нямаше начин просто. Мислих го няколко пъти как да намеря да кажа и някоя добра дума за книгата и освен, че заслужава похвала трудът, който е хвърлен за издирването на “жълтите” истории на римските императори и въобще на владетелите от древността, друго не можах да измисля.

Книгата е тържество на посредствеността. Онази, родената от разочарованите комсомолци, плюещи всичко и всички под общ знаменател, когато в разцвета си са се оказали без почва под краката. Жълт, нощен или пък някакъв друг цвят вестник “Труд”. Демокрацията, евреите и народните представители са ни виновни за всичко. И най-вече евреите. А ние ли? Ние можем да караме на инхалации от нафталинени съветски униформи и да прелистваме старите средношколски учебници по история с надеждата да изровим някой по-пикантен пасаж и до второто пришествие.

Разбирам, че е модерно да се изкарват на пазара нови трактовки на историята на християнството, Дан Браун също е бил наясно. Обаче това вече на нищо не прилича.

Детска радост, шарено бонбонче.

Просто не ми го побира главата как такова безумие е излязло в Терата. Сигурно авторът е роднина на издателя и го е изнудил, знаейки някоя негова нелицеприятна тайна. (В такъв дух са всичките “разкрития” и аргументи на Афраний.)

Криптоистория ли? Може, но не и клюко-история.

И още едно мнение.

Малкият принц - Антоан дьо Сент-Екзюпери

Така. Редно е човек все някога да се изпокара с останалите хора. Според мен това си е в човешката природа. Обещавам да не споменавам общоприетите клишета, не защото се стремя да съм оригинален (а аз и без друго съм, всеки е), а защото наистина ми хрумват различни неща преди и след прочита.

Защо изобщо я четох тази книга? Защото не я бях чел, защото е от тези, които останалите хора четат и цитират под път и над път, защото е малка, защото ми бяха омръзнали прехвалени четива, които не спорят, защото имах 3-4 неща наум за нея, защото имам по-добра представа от повечето хора кой и какъв е бил Антоан дьо Сент-Екзюпери. И понеже мисля, че го разбирам, реших, че ще знам защо е написал това, което всички цитират, при условие, че той е бил доста различен от тези всички.

Аз предпочитам да гледам на него другояче, в друг контекст. Дьо - Тулуза - “Казабланка” – Латекоер – Консуело де Гомес.

Чувствителен и благовъзпитан млад човечец е в изгнание няколко години далече от родината си и си драска равносметка на последните пет години. Нищо особено, само дето го е казал културно, на моменти забавно и с ясно четим болдван подтекст на метафорите. Халва за народа.

А книгата е женска лиготийка. Не детска, не мъжка. В нея няма дълбок смисъл според това, което аз влагам в думата, и нова философия за живота, което пък е любима залъгалка на повечето мъже.

Прекрасният нов свят – Олдъс Хъксли

Още една от онези книги, за които се заричаме: “Ето това трябва задължително да се изучава в училище!” В горните класове, разбира се.

Amber спомена веднъж, че хората не били единни и спорели дали книгата е утопия или антиутопия. Аз не съм бил личен свидетел на всички промени в човешките общества по земята откакто е написана книгата (1932), но ми се струва, че сега е особено актуална за европо-американската младеж. (Да, Тошко, настигнахме ги американците. Вече и България е в клуба на богатите.) Обаче вече няма нищо фантастично в романа и той не предизвиква, не дразни и от него не боли. Само би събудил недоумение у читателите си, както главният герой буди само присмех и неразбиране у съвременниците си. А това ме провокира и дразни мен, защото не ми се ще нито да се боря с ширеща се глупост и безхаберие, нито да си окача въжето и да увисна от фара.

Хубав, внимателен превод. А значимите цитати са ужасно много.

Ако някой се интересува от това за какво се разказва книгата – да ме пита допълнително. Сега ми е леко гадно.

Общите приказки са интелектуално необходимо зло. Не философите, а дърворезбарите и филателистите образуват гръбнака на Обществото.

***

Историята – това са празни приказки.

***

- Опитайте се да си представите какво е означавало да “живееш при семейството си”.

Опитаха се, но очевидно без какъвто и да било успех.

- А знаете ли какво е било това “дом”?

Те поклатиха глави.

***

Ужасно непристойно е да бъдеш все с един и същ мъж.

***

Човек не може да консумира много, ако си седи мирно и си чете книжки.

***

… да загубят вярата си в щастието като Върховно благо и да започнат да вярват, че целта на живота е някъде отвъд, някъде извън сегашната сфера на човешката дейност; че целта на живота не е поддържането на благополучието, а някакво си издигане и усъвършенствуване на човешкото съзнание, някакво обогатяване на познанието.

***

Едно от основните предназначения на приятеля е да понася (в по-безобидна и символична форма) наказанията, които искаме, но не можем да наложим на враговете си.

***

Щастието е жесток господар – особено щастието на другите.

Ето и едно друго виждане за книгата.

Съкровището на Аптор – Самюъл Дилейни

Попълвам си аз малкото останали пролуки в Библиотека “Галактика” и ми попада това – 116-ти номер, дефицитна стока от 1994.
Доста по-приказна от другите негови неща, които съм чел.
И друг път обаче съм срещал нещо подобно (“Кантата за Лейбовиц”) – на планетата цари средновековно мракобесие и хората са държани под контрол от някаква религия, а малкото останали неизтребени ереси говорят за птици, плюещи огън от небето, и железни чудовища в морето. Разрушени стари метрополии, в които никой не стъпва, а уличното осветление продължава да се включва вечер, и огромни територии, където земята е “лоша” и се раждат само мутанти. И други подобни версии на изказването на Айнщайн, че четвъртата световна война ще се води с лъкове и копия. Но за тези неща се досещаме само от намеци, приказки на пияни моряци, “забравени” песни, от които “случайно” се появява някой куплет. “Радио” и “електричество” са непознати думи, най-вероятно свързани с култ към някой бог.

“Да стане пепел зрънцето в ръката,
звездите с песни да разтърсим.
Привет на стройните мъже
и стройните жени.”

На мен лично песните в романите са ми слабост и тяхната липса е една от причините да се дразня от екранизацията на “Властелина”, но това е съвсем отделна тема.:) Тук в разнородния екипаж, нает да иде до вражеския остров, от който няма върнали се, да донесе третия камък от съкровището и да върне пленената дъщеря на върховната жрица, имаше поет! Ама не като ония умопобъркани поети в “Хиперионите” на Дан Симънс, а човек, на когото това му е работата, за това е учил и чиракувал. Той познава повечето стихове и ги цитира на място, тълкува успешно непознатите и на момента може да измисля свои. И така тримата герои – поет, четириръко момче с отрязан език, което може да чете мисли (“какво направи с вас тая пуста радиация”) и един голям бияч с трибуквеното, но достатъчно изразително име Урс, отиват на приключение в страната на чудесата. Там ги чакат само страхотии - зъби, нокти, мечове и радиация, малко загадки и успешен завършек на мисията. Mission completed в последния възможен ден от срока. Със свидни жертви в редиците, за да покажем колко е било опасно. Люк Скайуокър, пардон, поета Гео загуби едната си ръка, а Гандалф, исках да кажа Урс, пропадна в пропастта заедно със злодея-предател, заради един скапан камшик.

Малко повечко познати от други места сцени, стандартни решения на стандартни ситуации. Но поне в такава комбинация не ги бях срещал. В началото на книгата дилейневската загадъчност си личеше и беше приятна, но с недомлъвките трябва да се внимава и не бива да се прекалява. Защото ако и до края на книгата мъглата не се разкара, читателят започва да се чуди защо е карал 190 страници на къси и са му изтекли очите от взиране да не пропусне нещо.

Вариант 13 – Ричард Морган

Средна хубост. Беше ми представена като непретенциозно крими, в което има марсиански елементи. Оказа се, че цялото действие е на Земята, а на мен ми заприлича на криминален роман чак в последните 50 страници. Не че нямаше злодеи и престъпления, но ми липсваше оня тип на методично детективско разследване стъпка по стъпка.

Основни герои бяха някакъв тип генно променени мъже, които били отгледани за специални военни нужди, напр. – подривна дейност в тила на врага. Забързани рефлекси, понижена чувствителност към болка, променена психика, подобрена имунна защита. А дефицитът за такива обучени командоси от епруветка бил доста голям.

“Изведнъж никой освен най-долната прослойка идиоти от Канзас не иска да става войник, защото, мамка му, ако станеш войник, може и да те убият, а и все трябва да има и някакъв по-добър и по-добре платен начин да си прекараш живота.”

Впоследствие всички те били обявени извън закона и вкарани в лагери или задължени да емигрират на вече тераформирания Марс. Или по-точно всички без един-двама. И започва една надпревара между кървави убийствата на камари и излишно натуралистично чифтосване, като двете в комбинация са успели да продадат книгата в Англия и Щатите и да я пробутат за издаване и у нас. Едвам успях да извадя нещо извън потния екшън, което да подтиква към размисъл. А, и да се оплача – много нелогичен завършек. Коравият тип, който наби половината свят и изнасили другата половина, взе че се разчувства заради смъртта на либето и взе че доброволно се прости с живота. Това да не ти е хайдушка народна песен, бе Морган?!!

Интересни ми бяха разсъжденията за това какво се губи при цивилизоването на човека. Ясно е кои черти остават, тях ги виждаме всеки ден, но кой тип поведение и носителите му са получили червен картон от еволюцията? Нима те никога повече няма да ни потрябват? Струва си да се помисли преди да се говори за жертвите, които е направило човечеството, преди да издигне на върха на пирамидата кьосав бял дебелак седнал в кресло пред компютъра с пепси в едната ръка и парче пица в другата.

“… тестостерона, готовността за насилие и принципната неохота към съпричастие… мъже са все пак. “

***

“… ставало въпрос за цикли. В рамките на историческия контекст мъжкият цивилизационен цикъл е трябвало да дойде първи, защото мъжката сила е била задължително условие за самото възникване на цивилизацията. За да има закони, изкуство и наука, първо трябвало да се появят уседнали селскостопански общества и нетрудова в класическия си смисъл на думата прослойка, която да създаде въпросните закони, изкуство и така нататък. Само че такъв вид общество можело да бъде наложено единствено със сила, и то доста брутално според съвременните стандарти.”

***

“… селектирали питомност - липса на агресия и отстъпчивост. Модерният човек е потомък на инфантилизирани смотани пубертети.”

И още няколко морганови мъдрости, които спокойно могат да бъдат приписани на Конфуций или Лао Дзъ:

“Живей в мир със стореното и се опитай в бъдеще да правиш само онова, с което ще можеш да живееш впоследствие. Такава е играта, момче, другото са празни приказки.”

***

“Предадеш ли контрола върху реакциите си на човека, който ги е предизвикал, вече си загубил битката наполовина.”

***

“Има само един начин да се скриеш от неудобната истина и този начин е да потънеш в невежество.”

п.п.

Забравих най-веселата новина – Съединените щати са се разцепили, а Европа притежава и управлява!:)

Ето и един друг коментар на същата книга в "Старлайтър", а също и мнението на Копо по въпроса.

пп2

Един новонамерен прочит.