Кривата на щастието – Иво Иванов

Иво Иванов, Канзас. Ако сте от мъжки пол и редовно четете материали за спорта в интернет, няма начин да не сте чували за него, защото там Иво е икона. Хиляди сме тези, които сме се опивали с историите му, които звучат като от друга планета – Америка, планетата на неограничените спортни възможности. Страната, в която колежански отбори пълнят до козирката зали с десетки хиляди места, а младежи от гетата се превръщат в национални кумири. 

Стилът на Иво е много особен и не мога да кажа дали за това е виновна новата му родина, или такъв си е бил и преди, мога със сигурност обаче да потвърдя, че не съм виждал друг човек да пише така. Не е възможно да го сгрешите и ще го разпознаете във всяка една от 70те супер кратки истории, които от издателство „Вакон“ са събрали в тази книга (доставят безплатно за цялата страна, знаете ли?). Всички те са излизали по вестниците, но не всички сме ги чели. А те си струват, повярвайте. Ревах със сълзи на не един от разказите, усмихвах се на оригиналните му сравнения, чудех се на разпокъсаната им постройка, на грабващите вниманието първи абзаци, на ентусиазма му да издирва покъртителните истории, които са скрити зад блясъка на успеха на звездите. За смъртта на дядото на Крис Пол и 61те точки, за жената-измамница на свития Дирк Новицки, за терористите и оцеляването Анди Мъри и брат му, за чудната личност, която се крие зад фасадата на зашеметяващата бегачка Лоло Джоунс, за сърцето на невероятния Пит Маравич „Пистолета“, защо Томас Робинсън и целия отбор на Канзас Джейхоукс имат една и съща татуировка... Силни, невероятни и истински. 

Когато чета какви ги е написал Иво, и ми се приисква да замина за Щатите още днес и да забравя да се върна. 

Това е неговия личен сайт, където ще прочетете още много истории, и ако решите, можете да го поздравите. Както ще направя аз.

Вече съм натрупал доста километри зад гърба си. Годините, прекарани в скачане и тичане по неравни терени, счупени паркети, игрища и асфалтови площадки, саоставили следи по тялото ми. Дясното ми коляно е като димящо бойно поле, четири от пръстите ми са изкривени от счупвания и болката в тях е вбесяваща и постоянна. Когато сутрин стана, и двата ахилеса надават крясък и ме съветват да се върна незабавно в кревата. Но аз се радвам и приветствам подобна болка. Тя ми напомня, че живея. Всяка сряда и петък тренирам с аматьорски футболен отбор, спонсориран от местната пивоварна. В неделя играем официални мачове на 100-метров терен. В понеделник и четвъртък тичам 5 км. Пак в четвъртък играя баскет с група приятели. Във вторник и събота тренирам детски отбор. Когато намеря време, вдигам тежести, плувам и играя тенис. Мисля да карам така, докато мога, и когато някой ден тялото ми се предаде, ще намеря някакъв друг начин да се движа, работя и спортувам – по възможност непрекъснато. Но кога точно е време човек да намали оборотите? Кога е време да кажем: „Стига вече! Време е да спра! Време е за заслужена почивка“? Не съм пророк – не знам кога, но искрено се надявам точно тези думи да се окажат моите лични, скромни и крайно непретенциозни предсмъртни слова.

Жътварят - Тери Пратчет

Смърт е временно отстранен от длъжност и докато се намери приемник за поста, по Света на диска започват да стават шантави работи. Хората все така си умират по разни причини, но никой не идва да ги вземе. Така става и с Уиндъл Пунс - престарелия магьосник от Невидимия университет. 

Весела, разбира се, но по онзи смел начин, по който само интелигентните хора се шегуват със сериозните неща, от които всички ни е страх. Всеки го е страх да умре, но като се замислиш, никой не го е страх да живее... Защо го живеем изобщо тоя живот, как, с кого? 

Препрочетох я, защото си я купих наскоро. Чел съм я преди от монитора, но ми беше останала само тя от Света на диска да я нямам в хартиена форма, та си попълних редицата. Толкова по въпроса дали вреди безплатното четене на книги от интернет на продажбите на хартиените им версии. 

Трябва да проверя, но ми се струва, че Пратчет я е писал, когато е разбрал, че е неизлечимо болен. И понеже е важно, за пореден път ще го кажа, че трябва да си доста корав тип, за да можеш да се шегуваш философски и поучително с всичко това. Респект, Тери! 

(За часовниците.) Как го понасяха хората? Допускаха времето в домовете си сякаш им е приятел. 

*** 

- Туй как се нарича? 

- ТАНГО. 

- Не вкарват ли в затвора за такива танци? 

- ДОКОЛКОТО ЗНАМ - НЕ. 

- Да се чудиш и маеш. 

*** 

Важното е да си необходим.

Дързостта на надеждата – Барак Обама

Интересна книга, от която може да научите не толкова кой е Барак Обама, а по-скоро какъв е. Какво мисли по основните теми, които обсъждат всеки двама мъже по света, седнали на бира в кръчмата – за сините и червените, за политиката като цяло, за религиите, за расите и чужденците, за международното положение, за спорта, за мъжете и жените, за парите, за мечтите, за правдата... Позициите си по всички теми Обама е изложил крайно предпазливо и внимателно, хем да си наясно какво застъпва, хем да не обиди тези, които са на противното мнение. 

Книгата е написал в края на мандата му като сенатор, докато още е имал някакво свободно време. (Между другото, само за пример, в края на първата му година като „народен представител” Барак Обама преброил, че е имал 39 организирани срещи с избирателите му из целия щат. Кажи-речи всяка седмица без празниците.) От тази книга човек може да се научи и как се работи в политиката, как се отправят правилните послания, които искаш да стигнат до хората. Хубаво и препоръчително четиво. 

А сега няколко думи на разочарование към тези, които са издали книгата на български. Рядко ми се е случвало толкова трудно да чета книга, която искам да прочета. По-кошмарен превод трудно можете да си представите – изглежда направен прибързано, недодялано, без мисъл как ще звучи това на български. Последната страница твърди, че изданието има водещ редактор, редактор и коректор, че и технически редактор. Не личи обаче каква работа са свършили всички тези хора и не прави чест на „Сиела” да издават толкова лоши текстове, ами даже направо ги излага. Разбирам да се беше случило с някакво романче-еднодневка, а то – с книгата на президента на най-голямата сила в света, два пъти избиран за такъв, носител на Нобелова награда и т.н., да не изброявам.

В края на краищата циничният електорат е егоцентричен електорат. 

*** 

- Ами ти може да не си съгласен с мен, но аз имам право на собствено мнение. 

- Ти имаш право на собствено мнение, но нямаш право на свои собствени факти.

Родена в пламък - Нора Робъртс

Изненадващо или не сега предстои да прочетете няколко добри думи за книга, авторка и дори цял жанр, които вероятно подобно на мен сте отбягвали и подценявали. Е, край с това.:)

Книгата не ми е подарена, нито препоръчана от близки хора или приятели, така че не съм длъжен пред никого да я споменавам с добро. Защо я четох изобщо ли? Защото винаги подозирам, че пропускам нещо важно, когато видя големи групи хора да се вълнуват от нещо, което аз не познавам. Големите групи в този случай са основно от читателки на т. нар. любовни романи, които заляха българските книжарници и сергии през 90-те, че и след това. Авторки като Сандра Браун или Нора Робъртс за няма и една петилетка се сдобиха с толкова многобройни и верни фенки, колкото болшинството други автори не успяват и посмъртно. И за да не ме гнети повече чувството на завист и подозрение за пропуски, се нахвърлих на най-доброто, което ми предложи Уикипедията - царицата на жанра Нора Робъртс и една от най-знаковите й книги - "Родена в пламък".

В началото ми беше смешно, похвалих се на всички какво чета и получих само и единствено съболезнования и въпросителни защо си го причинявам. Ето какво не знаят всички тези критици.

Нора Робъртс е американка от Мериленд, омъжена (разведена и пак омъжена), има две деца. Авторка е на над 200 романа с общ тираж от около 500 милиона броя, издадени в 35 страни. Какво най-общо ни доказват последните две изречения? 

а) Просто и обикновено име. Също като на хилядите, които биха платили 2 лв за любовен роман, закупен от кашон от банани на спирка на градския транспорт.

б) Познава темата за обвързването на мъжете и жените от личен опит.

в) Умее да пише.

г) А вие какво повече искате?:)

Това е обективната и доказана от фактите страна. Субективната е моето лично мнение, че тази (а като нищо и другите й книги) е доста качествено произведение на литературния занаят. Построена е умело и поддържа интереса на читателя през цялото време, въпреки че от самото начало подозираме какъв ще бъде финалът. Почти всички елементи, които аз ценя, ги има. Посланията са прости, ясно видими и възпитават най-общо казано доброта. На добрите хора им се случват добри неща. Дори и да не сте сигурни дали вие сте от "добрите", дръжте се почтено и с уважение към другите, признавайте и оценявайте усилията и постиженията им, преглъщайте острите и непремерени думи и не се страхувайте понякога да правите компромис с егото си, когато е за благото да човека до вас. Елементарно е, нали? Но пък е резултатно.:)

А иначе книгата най-просто казано се разказва за червенокоса ирландка от провинцията, която прави произведения на изкуството от стъкло (учила е занаята във Венеция), и за един богат собственик на верига галерии от Дъблин, за общия им успех и за едно прието предложение за брак. За една вкисната майка, добродушна сестра, уважителна баба, малко рокли, Париж, вила на Ривиерата и т.н. А, и най-общо за любов, споменах ли?:)

Афоризми и анекдоти - Уинстън Чърчил

Тази книжка не казва почти нищо за историята, управлението, политиката, войната или други такива сериозни неща. Ако не знаем предварително кой е Чърчил и каква роля е играл, няма и да разберем. Пълна е обаче с кратки смешки, които са така изпипани, все едно ги е раждала главата на професионален хуморист. Лекотата, с която е измислял и отправял остроумия по околните, е направо за възхищение. Не знам само жена му как го търпяла. Ако е вярна теорията за главната роля на Чърчил в поделянето на балканските държави в различните сфери на влияние след Войната и попадането на България в най-скапаната от тях, на това също може да се гледа като на проява на смешна подигравка, макар и недодялана.

Направи ми впечатление как Чърчил, а и не само той, а и всички консерватори, кълнат лейбъристите. За тях лейбърист си е почти същото като социалист - нещо средно между плямпало и безотговорен прахосник. А комунистите направо огън да ги гори. Какъв мъдър човек, трябва да прочета още от него, а междувременно въвеждам "лейбърист" като обидна дума в моя речник. :)

Достойнството на министър председателя е като моминската чест - не подлежи на частично накърняване.

***

Можеш да преглъщаш лошите думи, без никога да си повредиш стомаха.

***

Най-добрият довод против демокрацията е петминутен разговор с редовия избирател.

***

С комунист няма смисъл да се спори. Опитите да разубедиш или убедиш комунист са безполезни. Резултат може да се постигне само чрез превъзходство на силата.

***

Един от известните остроумници, съперник на Чърчил в тази област и негов съвременник, бил писателят Бърнард Шоу. Веднъж той пратил на сър Уинстън следната телеграма: "Запазил съм Ви два билета за премиерата на новата ми пиеса. Елате с приятел - ако имате такъв."

Полученият на другия ден отговор гласял: "Нямам възможност да присъствам на премиерата. Ще дойда на второто представление. Ако има такова."