Джоб, пълен с ръж - Агата Кристи

Смятам, че човек трябва да знае как да върши всичко сам. Тогава никога не му се налага да го върши.

Бизнесменът Рекс* Фортескю отива в офиса си, прилошава му и за нула време се гътва. Причината - отрова в закуската, която е изял вкъщи. В джоба на сакото му пък намират малко ръж. Полицията започва разследване като на мерника им е много по-младата му втора съпруга, която има очевиден финансов интерес, както и плътно залепен за нея млад инструктор по голф с мургав загар. И аха да я обвинят, когато тя също е намерена отровена във всекидневната веднага след следобедния чай и кифлички с мед. Ами сега? Тъкмо полицейският инспектор започне да гради някакво ново обяснение, ето че и младата прислужница е намерена удушена с чорап при простора и с щипка за пране върху носа ѝ. И не му стига всичко това, ами на входната врата на имението пристига някаква мила бабка на име Марпъл и започва да настоява да помогнела, защото прислужницата някога била нейна прислужница и тя я била научила на всичко, като за капак го пита дали са намерили косовете. Моля? Какви косове? Ами тези от песничката, дотук всичко съвпада:

Пейте за шест пенса, джоб пълен с ръж комай,

Двайсет и четири коса, опечени във пай.

Птиците запяха, щом паят бе отворен.

Не е ли лакомство това за краля ни достойно?

Кралят* в покоите парите си броеше,

Кралицата във гостната хляб и мед ядеше,

Слугинчето в градината простираше прането,

Когато птиче долетя и клъвна му нослето.

Е, бяха ги намерили малко по-рано и добре, че полицаят не я изгони веднага, иначе нищо нямаше да разкрие.

Приятно впечатление ми направи, че подобно на "Десет малки негърчета" и "Хикъри Дикъри Док" има някаква песничка, убийствата привидно вървят по нея, но всъщност причините са напълно рационални и няма нищо налудничаво у убиеца.

Чайникът още не беше напълно заврял, когато мис Самърс наля вода върху чая, но бедничката , тя никога не беше съвсем сигурна кога е завряла водата. Това бе една от многото неприятности, които тровеха живота ѝ. 

***

... а злото не трябва да остава ненаказано.

Фантастични светове, 2/2019 - Сборник

Вероятно помните първия брой на Фантастични светове, който преди няколко години ми отнесе ума с подбора и качеството на разказите в него. Е, втория от 2019, който по различни причини четох чак сега, не му отстъпва ни най-малко. Сега пак се дивих как е възможно да има толкова забележително яки произведения от познатите на цял свят класици в жанра, които досега са били неизвестни на българския читател. И понеже вече се сдобих и с тазгодишното издание на сборника, подозирам, че удивлението ще расте...

Ала да говорим за настоящето, за сигурните неща, братя и сестри фантастофенове, погледнете само какви автори са намерили място вътре и с какви крайно любопитни разкази:

• Майк Резник с "Кириняга" - новото място, на което някои човеци се опитват да продължат със старите си вярвания и обичаи, независимо колко варварски и антихуманни изглеждат на цивилизования човек.
• Джак Ванс с "Очите на горния свят" - онази приказна извадка от премеждията на хитреца Кугел, който си нямаше работа да опита да обере магьосник, а за отплата и освобождение трябваше да му свърши услуга. Никога не задлъжнявайте към магьосници! 
• Харлан Елисън и Алфред ван Вогт с "Човешки персонал" - за освободилите се кораби, които бяха запазили само по един човек, за да ги обслужва, но бяха забравили колко са "зли" (да се чете като "по-умни") хората.
  
• Роджър Зелазни с "Тука има дракони" - какво причини онзи придворен географ, който поради мързел и незнание навсякъде извън границите на кралството беше нашлевал просто "Тука има дракони". 
• Дан Симънс с "Годишната снимка на класа" - ако харесвате решителни пълнички начални учителки и зомбита, този е за вас.
• Робърт Шекли с "Въртележка" - яката история за онези двама собственици на фирма за дератизация, които трябваше да изчистят невидимите слегове от фермата на клиента, при условие, че нито морганизирането, нито системата на Турние, нито който и да е друг капан за мишки проработиха. Фаворит!:)
• Филип К. Дик със "Случайт Раутаваара" по името на финландската астронавтка, чийто мозък беше спасен от извънземните при инцидента, но след това погубен земляните заради мислите, които започна да генерира.
• И Хенри Кътнър с "Комплименти от автора" за журналиста, който попадна на магическата книга с 50 отговора на абсолютно всички въпроси, които могат да изникнат в човешкия живот, а всеки ползвател на книгата може да изхарчи само 10 от тях, който разказ ми се видя като перлата в цялата корона. Толкова изпипан и премерен, просто шедьовър, а аз за мой срам дори не бях чувал за автора!

В заключение, обобщение и съвсем накратко - това се казва фантастично бижу! Не се попада всеки ден на такова качество и не мога да си представя колко време и труд е коствало на съставителите от клуб "Соларис" да постигнат такова ниво. Можем само да славословим и да стискаме палци ентусиазмът им да не секва, а клавиатурите им да продължават да изкарват редовно такава продукция на щанда.:)

Манастирът на призраците - Роберт ван Хюлик

Съдията Ди се прибира със свитата си от визита в друг град, но през една проливна нощ се чупи едно от колелата на каруцата му. Монасите от близкия манастир се отзовават на молбата за помощ и приютяват пътниците, докато бъде поправена каруцата. Междувременно съдията е посрещнат с цялото нужно внимание и наблюдава изпълненията на гостуваща в манастира театрална трупа. По стечение на обстоятелствата обаче това не е единственото, на което става свидетел, защото през проливните струи на дъжда му се струва, че неволно е видял извършването на убийство. За нещастие всичко е толкова неясно и нереално, а и няма никакъв труп, извършител, нищо. Манастирът е крайно съмнителен, защото по мистериозен начин през последните години там са загинали няколко млади жени, и съдията е амбициран да разплете всичко само в рамките на краткия си престой от една нощ, въпреки газещата го настинка, компресите, с които го налагат една през друга трите му съпруги, и изобилието от измамници сред домакинския състав.

В послеслова си авторът отбелязва, че любопитната улика по кое време на деня е нарисувана ключовата картина с котката, е заимствал от популярен анекдот за поета Оуян Сиу, който имал подобна картина с божури и котки. Той така изпитвал гостите си, които трябвало да се сетят, че е много светло, т.е. около обяд, по свитите зеници на котката и това в какво състояние са цветовете.

Даоизмът е навлязъл твърде дълбоко в тайните на живота и смъртта. Но проникването в тези съкровени загадки може да доведе до пагубно високомерие и нерядко превръща посветените в безмилостни демони, а задълбочените им размисли за женския и мъжкия принцип често се израждат в извратени сексуални практики и ритуали. Дали човек е призван да узнае тайнството на живота и дали познаването на това тайнство го прави щастлив? Целият въпрос е там, Тао Ган! Даоизмът е много възвишена доктрина, той ни учи да отвръщаме не само на доброто с добро, но и на злото с добро. Опасявам се обаче, че е твърде рано, за да се приложи подобна програма. За момента това е само една мечта. Красива мечта… но мечта. Затова аз, Тао Ган, предпочитам да следвам учителя Конфуций, чиято практична мъдрост много повече отговаря на нашата човешка природа. Нека да отвръщаме на доброто с добро, но на злото да отвърнем със справедливост! Разбира се, глупаво е да се отрича съществуването на някои свръхестествени явления, макар в повечето случаи накрая да стигаме до някакво съвсем простичко обяснение. 

Нож - Ю Несбьо

Сериен изнасилвач, когото някога Хари Хуле е вкарал в затвора, а после по стечение на обстоятелствата пречука сина му (нали помните какви ги надроби в предишния роман Валентин Йертсен?), си е излежал присъдата и отново е на свобода. Съвсем малък изведнъж след това Хари Хуле получава обаждане, че жена му е открита мъртва. Е, какво да си помисли човек? Обаче ако познавате поне малко маниакалната страст на Ю Несбьо да заблуждава читателите още от първите си страници, ще се сетите веднага, че нещата никога не са чак толкова прости.

Играят доста ножове, както като видове, така и като бройка, мярка се дори любимият ми напоследък фински нож puukko. Промъкват се много стари муцуни, позабравени персонажи от вселената на Хари, като за мое голямо щастие Трюлс и Микаел Белман не са сред тях. Хари разследва, гони и преследва, губи много раздавания, губи приятели и близки. В този роман научаваме за норвежкия дял във войните в Ирак и Афганистан, както и за тяхното парченце психически увреждания от това.

Книгата, разбира се, се чете на един-два дъха, макар някои моменти да изглеждаха като извадени от екранизация на начинаещ режисьор на телевизионни криминалета. Как така се случва, че страшно хитри и направо неуловими престъпници винаги пазят в тайната си бърлога снимки на жертвите плюс някое уникално сувенирче? Винаги в най-тъмното мазе ти свършва батерията на телефона, а най-популярният начин за отваряне на врати е да счупиш стъклото и да бръкнеш през дупката, за да си отвориш?

От друга страна обаче трябва да си призная с ръка на сърцето, че паяжината, която изплете Хари за финал, беше много изящна. Само с една-единствена постановка финтира всички, ама като казвам всички, разбирайте го буквално, и изми Авгиевите обори, които беше наклепал, до поносим блясък. Толкова много сюжетни нишки намериха решение с едно елегантно действие! Доволен съм и от това, че някои герои отпаднаха от вселената му, за да има все пак някакво обновление, защото не може всеки път да играеш с една и съща шепа хора и все да ти е интересно и загадъчно.

И последно, тъй като се оказа, че чета по-бързо, отколкото едни определени автори на криминалета смогват да пишат (Конъли и Несбьо), съм изчерпал всичките им романи с главен разследващ на име Хари (съответно Бош и Хуле). Затова по препоръка от най-високо равнище се отправям към следващия звезден детектив с това име - Хари Дрезден!

Тайната градина - Франсис Бърнет

Господарката Мери все се чумери.

Малко момиченце е изпратено за отглеждане в имението на чичо си в Йоркшир, след като остава сираче при холерна епидемия в Индия, където е живяло с родителите си. И психически, и физически детето е пострадало достатъчно, за да се чувства не на мястото си в това и без друго странно здание - огромна сграда, пусти коридори и стаи, запуснати градини, едната от които дори оградена със зид и заключена, а стопанинът на всичко това страда вече над десетилетие по загиналата си съпруга и е занемарил всичко, включая невъзпитания си и набеден за фатално болен син.

Децата обаче са си деца, търсят себеподобни, любопитни са, играе им се навън и нищо не може да спре изцелителното действие на всичко това. Рецептата е проста: 1. Намерете градина. 2. Пуснете децата в нея да се занимават както си решат. 3. Събирайте плодовете.

Любопитно ми беше да забележа как в книгата възрастните с голямо задоволство отбелязваха как децата започват да надебеляват и как това е единствено повод за радост. В днешни дни дебелината на децата е по-скоро повод за тревоги и събужда подозрения за нездравословен живот и диабет от тип 2.:)

Няколко изненади ме сполетяха при прочита на тази книга. Първо, тя се оказа детска приказка, а не някаква мистерия за възрастни читатели, и второ, Франсис Бърнет се оказа жена! Ето:

Приятна история, която нормализира сетивата и преценките, калибрира мирогледа и провокира спонтанна доброта в човешките отношения. Хубаво е да се прочете, а вероятно и да се посетят ливадите в Йоркшир, когато цъфти пиренът.