вторник, октомври 31, 2006

Деветте принца на Амбър - Роджър Зелазни

Реших се най-накрая. Гнетеше ме едно чувство, че съм пропуснал момента, когато хората около мен четяха масово Стивън Кинг, Дийн Кунц и други едни тънки шарени книжки с недодялано оформени корици с космически кораби на тях, а в резюмето на гърба ме убеждаваха, че в Свободния свят тоя автор бил много продаван. В тоя период ми се вписват “Хрониките на Амбър”.
Та, рекох си, да наваксам пропуснатото.
Изненада обаче. Оказа се, че добре съм направил като съм го пропускал толкова години и в това време съм се кланял на немскоезични каубои.
Много една такава наивно-детска и разпокъсана ми се видя, още повече, че то реално нищо не се случи в нея, а само се поставиха разни завръзки и се начерта картата, където ще се развива действието. Ако никога не си писал книга, вземеш един посредствен разказ, разводниш го набързо до 114 страници и чат-пат споменаваш думата “Амбър”, мисля, че ще получиш продължение от същата класа. Стори ми се писана насила и с толкова много изкуствени места, че ми заприлича на етикет на чифт “памучни” чорапи – 10% памук и 90% еластан. И тия пришити изкуствени места пък бяха нахвърляни така на едро, без никакво увещаване за достоверност, плавни преходи и връзка със сюжета, че направо звучаха обидно за читателя. Ама аз понеже не съм много обидчив и я дочетох, все пак стотина странички бяха… Нека не се сърдят феновете, ама тоя Зелазни е гола вода като разказвач и останалите парчета от Амбър ще ги чета, само когато попадна на самотен остров и водата ги довлече като единствена читаема хартия. Хау!

вторник, октомври 24, 2006

Светове - Владимир Зарев

Владимир Зарев. Отначало мислех да пиша по вдъхновение, ама за всеки случай рекох да поразровя, за да разсея първоначалните подозрителни съмнения. Като я захванах тая книга имах разни чуденки какъв е тоя, как така изведнъж бухна такава грамадна книга на пазара, защо няма коментари. Все пак, на картинката имаше някакъв човек на възраст, не може това да му е първият роман, пък и така да е, издаващите писатели в България не се толкова много, трябваше все нещо да съм чул. За да не насилвам работата обаче, тук ще пиша само за книгата. Ако много държите да си развалите впечатлението, питайте гугъла кои са световете на Владимир Зарев.
Книгата е средна работа според мен. Има добри страни, но и някои неприятни (поне за мен). Вярно е, че е готова за филмиране и не бих се учудил, ако стане приличен филм. Ще поживеем и ще видим…
На моменти обаче ми се стори преразтегната, като че писана за обем. На други места пък лъхаше прекалено силно на его, Юнг и отнасяне на авторовата мисъл някъде в неясните тютюневите облаци на високото самомнение. А пък си имаше и откровено недодялани места. Груби сцени бол… Не ми хареса и колко голямо внимание беше отделено на алкохолопиенето. Тия ракии някак не ми се вписваха, или поне не в такива количества. Не беше в духа, който например Ремарк докарва… И при него се пие много, ама там е друго. А пък циганите на пътя за морето бяха като пришити с електриков конец.
Хареса ми, че представяше що-годе вярна картинка на едни смутни времена, за които може би още няма свястни хроники. Хареса ми разминаването на финала, а също и че авторът все пак намери как да свърже толкова различни светове.
И ако не бях прочел кой е автора, щях да дам даже 75% одобрение. Предубеден съм, това е…

четвъртък, октомври 19, 2006

Говорителя на мъртвите - Орсън Скот Кард

Така. Вчера го довърших на юруш, защото така беше набрал скорост, че не се издържаше вече. Хубава е книгата, макар да отстъпва леекичко на "Играта на Ендър", но това май можех и да го прескоча, защото естествено нищо не може да се сравнява с Ендър.
И в Говорителя ми хареса как действието започва плавно и постепенно се увеличава и скоростта му, и емоционалния заряд. Хепиенд било имало... Ми ще има, разбира се, тия истории просто си плачат за хепиенд.
На тия работещи деца-полугенийчета обаче ми се струва, че по-добре да не им беше давал такива сериозни роли. Децата показаха какво могат в първата книга и мисля, че спокойно можеше да ги остави на мира. Също бих се зарадвал, ако беше обърнал повече внимание на Джейн и сестра си, като възродения Демостен, ама ней се. Може пък всичко да е било нарочно и човекът да си е оставял мегдан за писане на третата книга...?
Малко ме подразни и "магията", с която от дърветата се получаваха готови инструменти, и дори предполагам, че и самият автор не е много доволен от себе си по тая точка. Не може да няма и по-елегантен изход, си мисля, тоя е много ... "дървен"!;)
Добре измъкна накрая и главния герой от ситуацията "винаги разделени със сестра му от 20 години". Честно, не го очаквах, нищо, че беше толкова лесно за сещане.
За чифтосването между растения и животни не мога да кажа с ръка на сърцето, че съм се сетил, обаче имах силни подозрения в тая насока.:)
Хареса ми и гледната точка на Кард, че на зараждащи се разумни цивилизации е не само разрешено да се помага, а даже е необходимо. Щото и по тоя въпрос фантастите май никога няма да се разберат...
Книгата е добра и феновете на Ендър трябва да я почетат. (Не, не съм изпуснал р-то.) Ще им поразведри самосъжалителната картинка от завършека на първата книга.

сряда, октомври 11, 2006

Човекът в калъф - Антон Чехов

Мдаа, Чехов… Трудна работа е да се пише за Чехов. Хем трудна и отговорна, а някакси и не спори. Преди малко погледнах в Уикипедията и видях, че той е живял само 44 години, можеш ли да си представиш? А неговите разкази звучат някак тежко, сякаш обременени от възрастта на поне 60-годишен дядо. Да?

Но пък едно не може да му се оспори – той е най-блестящият разказвач, който съм чел. Винаги ми се е струвало, че най-голямото майсторство е да напишеш читав кратък разказ. В романите има време и място за всичко, те са друга песен. Ама в разказчето трябва всичко да е премерено, всяко изречение, всяка дума даже… А той просто го умее това, може историята да е нищо и никаква, обаче така ще ти я представи, където трябва ще забави, където има нужда ще пришпори, ще въздъхне тук-там, ще погледне през прозореца кой минава и накрая така ще го извърти, че ако не си подготвен и не внимаваш, има да се чудиш откъде ти е дошло. Нека не ти звучи недостойно, обаче разказите му ми приличат на някакво кротко домашно животно. На добитък някакъв, който и в радостта, и в страданието си е един такъв кротък и примирен и е естествен, естествен. Но у който винаги има някаква искра остатъчно електричество, която чака едва ли не последния момент, за да се прояви...

Голяма работа е тоя човек. Хич нищо друго на не ти се чете и да не си чел, пробвай с неговите разкази и ще ти е достатъчно да се водиш вече в графата на културните и образовани хора. Да?:)

вторник, октомври 10, 2006

Приказки - Ръдиърд Киплинг

Какво знаеш ти за Ръдиърд Киплинг? Книга за джунглата, нали? И нищо друго, нали? Естествено, това никак не е малко, обаче какво пиршество за душата те чака...:) И за да не съм повече така ехидно-обещателен, ще ти подметна какво намерих аз, малко човече.

"Хъм, детски приказки!", ще си кажеш. О, да, приказки! И то какви!
От тях ще научиш какво става, когато пеперудата тропне с крак (не, не е тайфун в Китай), защо устата на кита е такава, защо слонът има толкова дълъг хобот, защо леопардът е на петна, защо е набръчкана кожата на носорога, защо котката е толкова различна от другите домашни животни (тук ще издам малко - защото договорът и е такъв!) и други полезни неща. Ами рисунките и коментарите им, как можах да забравя! Та те не само илюстрират и украсяват, ами и продължават историята и добавят още няколко степени по скалата на нарастване на кефа.
Голям автор и голям преводач...

И за завършек, ще ти поднеса едно малко десертче, пък макар и от друга книга. Естествено, като толкова добро то се предлага и среща на много места, но този вариант аз лично намирам за най-добър. И моля те, ако изобщо го четеш, чети го внимателно и до края. Аз също не уважавам много лириката, и за да се спра на нещо римувано, значи наистина е по-особено. Така че, моля, уважи желанието ми.



Ако

Ако владееш се, когато всички треперят,
а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен - не сееш клевети;
или мразен - злоба не спотайваш;
но... ни премъдър ни пресвят си ти;
Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш краха - зъл предател -
еднакво с Триумфа - стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка - и го понесеш,
или пък видиш сринати неща,
градени с кръв - и почнеш нов градеж;
Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак,
и можеш да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани
и изхабени да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: "Влезте в крак"!
Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца - своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой - ще бъдеш Мъж!

1895, Ръдиърд Киплинг

сряда, октомври 04, 2006

Омон Ра - Виктор Пелевин

Така. След "Дайрето на долния свят", което беше първото, което прочетох от Пелевин (като най-кратко и безопасно, а то пък какво излезе...), дойде ред и на Омон Ра. Нека картинката не те подвежда - това е корицата на руското издание, а пък аз четох българския превод от монитора. (И не ме е срам, ами направо съм горд от постъпката си, ама това е друга тема...)

Много е добра. Това само ще кажа. Така хубаво те насмита и така на едро, че въобще не дразни колко преувеличава, ами направо ти е драго. И колкото по-зле става положението на героя - по-драго...
Супа с макаронени звездички, кокошка с ориз и компот. Консерви свинско, колело "Спорт", одеяло на патенца. С такава екипировка се покорява междузвездното пространство. И най-вече с хора.

Винаги съм се чудел как хората не забелязват, че в тая гигантска "братска" държава всичко по-значимо винаги е било постигано с жертването на хора. На много хора. Там човешкият живот и сега има много по-малка стойност, отколкото навън... Не знам, страшно е да се помисли...

Много силна книга и разбирам, защо много читатели не я одобряват. Те не могат да схванат това мазохистично чувство на славянския агнец, който не само, че доброволно, ами и с желание, се труди усърдно, за да улесни палача-татюшка. (Това последното излезе много високопарно.:) Книгата е просто готина!)

вторник, октомври 03, 2006

Хакери на човешките души - Иван Попов

В читателската ми биография периодично се мяркат такива ярки петна, които ме карат да чета до малките часове, а на другия ден да досаждам на всичките си познати как не бива да допускат да живеят повече и ден, без да са прочели въпросната книга.
Е, Иван Попов е написал такава книга.
Така очарован и приятно замаян от киберпънк съм се чувствал само след невромансърската трилогия на Гибсън и първата Матрица...
В началото леко ме притесняваше стила с дългите изречения, които все пак не бяха от типа "забрави ми началото", но докарваха впечатлението, че е писано предимно за собствено удоволствие. (А не са ли най-добрите книги точно такива?)
Приятни ми бяха и кибер страната на сюжета, и жаргона, и това, че така умело и на място намеси "мърлявата ни татковина".

Идеята за езиковото инженерство обаче направо обра точките!
Това ми се струва, че е от ония точни попадения, за които си казваш, че ако не е бил той да ги открие, то аз със сигурност скоро бих се сетил сам. А като добавиш и това, че някой може да програмира мозъците на хората и да ги кара да му решават задачки, без те дори да заподозрат...

Свалям ти шапка, Иване!