събота, декември 30, 2006

Камера помътняла - Филип Дик

Както някои от вас знаят, Камера помътняла ми беше препоръчана от най-високо (да не кажа правителствено) ниво. С една разлика - препоръката важеше за едноименния филм. До него още не съм стигнал, защото като праведен фен на книжнината се обърнах първо към първоизточника. От Филип Дик познавах май само за андроидите и електроовцете, от които останах с много добри впечатления, т.е. имаше вече подготвена благодатна почва за Камерата. Рекламата (на корицата и не само) обещаваше много - нови наркотици със загадъчни свойства, агенти под прикритие, борба с пипалата на наркомафията и едва ли не вездесъщ хепиенд, което за пореден път доказва, че често резюметата за тези реклами се пишат по преразказано от хора, които си нямат и понятие за какво става дума. Или пък четат, както казва един познат, по "вентилаторната система" и подминават основни участъци на висока скорост...
Оказа се значи, че книгата е доста по-сериозна от подсказаното на корицата. С напредване на сюжета схващаш, че ченгета и престъпници са външни, несъществени неща. Същественото е човек да остава човек и с тялото, и с разсъдъка си.
Филип Дик бил постмодерен пророк, пише на гърба. Моля? Как може да си пророк, ако говориш не за нещо предстоящо, а за отминало?
Единствено съм съгласен с критиката, че авторът е "зловещо детайлен в описанията на наркоманите, безделниците и живите мъртъвци" (които думички за мен са почти синоними). Как няма да е детайлен, като и той го е преживял всичко това? И много добре тактически е направил, че посвещението и краткото списъче с имена на приятели е поместил в края на романа, та да се уплашиш от истината, чак когато си прочел всичко, а не да стигнеш до първата страница и да се откажеш.
Книгата се появява на пазара в много удачно време. У нас до скоро за пристрастявания и свързаните с тях психически увреждания не можеше да се говори, защото болшинството от хората бяха пристрастени предимно към беднотия, а тогава човек насила разсъждава най-реално. В последните 5 години обаче работата не е точно такава, вече и средствата, и мотивите, и възможностите за пристрастяване към нещо приятно са достатъчно достъпни за масата български граждани...
Е, какво пък, това е сполетяло братята американци още през 70-те и не са загинали, а всичко, което не ни убива...;)

Мили бате!...: Писма на един дакел - Станка Пенчева

Ще се позова на класиката – голям човек е дакелът!

И друг път съм си мислил, че трудното на това, да се пише литература за деца, е че възрастните забравят как разсъждават децата и пишат от своята си гледна точка, която на тях може и да им изглежда детска, ама за самите деца е смотана. И номерът е, според мен, човек да не се е променил с възрастта и някаква част от съзнанието му още да работи по оня, детския начин. Тогава той ще може да я впрегне и да прекарва през нея всичко, което иска да разкаже на детската аудитория, та наистина да звучи детско. Като един вид превод на друг език.

(Джери напуска столицата.)

Писмо първо: Сбогом навеки!

3 април 1993, София

Бате, мили бате, ще се видим ли пак някога? Сбогом навеки!

Помни своя верен до гроб приятел

Джери

Писмо седемнадесето

18 юли

Мили бате, забелязваш ли – откакто съм тук, все ми се случва нещо интересно. Пък като тръгвахме от София, всички ни се чудеха: “Какво ще правите в това загубено село!” Хич даже не е загубено. Тук е място за приключения!

Така. Това беше засилката. Сега ако не се откажете и скочите през оградата на собствените си предразсъдъци, ще се бухнете в един обрасъл селски двор във Воденичане. Там ще чакат баба ви Станка и Джери.

понеделник, декември 18, 2006

Ние, децата-чудо - Хуго Хартунг

Напишете ми по-долу, че сте чели нещо от Хуго Хартунг и ме изненадайте. И докато се мъчите да си спомните, аз ще ви подложа на лека пропаганда за каузата "Ние, децата-чудо".

Много хубава книга. За два дни я прочетох, което само илюстрира колко леко и приятно се чете. Истории за Германия между двете войни и малко след това бях чел и преди (предимно от Ремарк), но този начин на поднасяне на същата материя беше осезателно по-човечен, по-лесно смилаем... (Трябва да е било заради хумора.) Препратката с Ремарк не беше никак случайна. А вие какво бихте си помислили, ако главният герой е журналист, който за нищо на света не би носил кафява риза, не страда от антиалкохолни скруполи и неизменната раздяла с любимото му момиче се случва, защото тя се разболява от туберкулоза и заминава на санаториум в Швейцария?! Точно, и аз реших, че тука някой е преписвал безогледно, и че тоя филм вече гледан. И добре, че не се поддадох на тая временна заблуда и продължих да чета, защото щях да пропусна:

- по-реалното представяне на характера на немците (ако той, характерът, изобщо зависи от националността);
- заменянето на най-грозните моменти от войната със смелите опити за оцеляване на едно младо семейство;
- и на последно по ред, но на челно по важност - немския хумор (да, има такова животно, много е красиво и дори не е на изчезване).

Иронии, с които поразяваме само най-близките ни, защото за страничен човек биха били прекалено жестоки. Сещате ли се? Леки, но постоянно срещащи се из романа шеги с всичко, и най-вече на автора със себе си, които не те карат да се заливаш от смях и да не можеш да си поемеш дъх, а които поддържат усмивката ти и радостта от четенето до края на книгата. Да се хваща за последната дума на събеседника, езикови игрички и каламбури, обикновени пре-преувеличения и шутовщини, но казани с мярка, на място и пред човек, който ще ги оцени, знаете колко е лесно и приятно…

Вие можете ли да разкажете един от най-тъжните периоди от историята на страната си истинно и то под формата на дневник на един гад и на весела хумористична творба едновременно? Повярвайте, не е лесно…

Във фатерланда наричали Хуго Хартунг "забавно-сатиричния класик на немската следвоенна литература".
Прима, Хуго!

четвъртък, декември 14, 2006

Фонтаните на Рая - Артър Кларк

"Тейпробейн се простира в радиус от сто и петдесет километра около Рая, въпреки това навсякъде може да се чуе плисъка на фонтаните на Рая..."

Подейства ли ви религиозно зарибяващо? Леко мистериозно и леко фентъзи, а? Е, нищо подобно няма! Само така подвеждащо започва...
Честно да си кажа, аз от една страна бях привлечен от името на автора, а от друга отблъснат от абсурдостта на основната идея в книгата - космически асансьор. И така балансирайки между прозаичното пльосване на Земята и скоропреходното отлитане в Космоса изтекоха кажи-речи два месеца в четене. Продължавам да имам възражения към теорията, макар да допускам, че могат лесно да бъдат оборени от човек, който е по-навърте от мен в материята. Художествената страна пък ми се видя още по-хлабава - имаше толкова пушки висящи на стената, които чакаш да гръмнат, чакаш, а след края се оказва, че авторът изобщо не си е дал труда да ги зареди. Космическият пратеник също ми се видя пришит изкуствено и освен двете глави с него, лепнати като кръпки върху здрава тъкан, не биде споменат на друго място. Заради поуката в края на баснята ли беше всичко? Не знам... Според мен можеше Артър да си каже поуката и без да намесва чужд разум в историята. Лелеяният Контакт ми се струва прекалено важно събитие, за да се свира в сянката на някакъв хасансьор, пък макар и космически...
Ван Морган обаче беше на ниво, не може да му се отрече на автора. Обичам такива герои и сюжети, където един-единствен е the allmighty grand master of ultimate spell. Той коли и беси, а всички други му дишат прахта от подметките. Може да изглежда простоват тоя модел, ама пък е реалистичен, действащ и най-важното - според мен така и трябва да бъде. Ясно е, че книгата е писана заради желанието на автора да се похвали на всички какво е изобретил, а не да се впуска във вълнуващи обрати на действието, човешки драми и диалози плетени на две-три куки.
Не се дразнете, драги фенове, ако плюнките, които сипя, ви се сторят повече от потупванията по артъровото рамо. Такъв изглежда ми е подходът - щедрост към критиката на недостатъците и пестеливост при раздаването на заслужени комплименти. Това е така само за неща/хора, които наистина ценя...
п.п.
Пардон за корицата, така и не намерих българската.:)