Звездните рейнджъри - Робърт Хайнлайн

В началото книгата ми приличаше на това как малките деца преразказват военен филм или как режисьорите на касови екшъни си представят света, което е същото. В изложението и на двете групи се отделя много внимание на оръжията, униформите (тук – на костюмите на десантчиците), тренировките в лагерите за подготовка, строгите, но справедливи началници и злите глупави буболечки, които искат да ни завладеят. Дотук добре, казвам си аз. Впоследствие ще му намерят на главния герой и една блондинка от разузнаването, а пък най-добрият му приятел ще се спомине във финалната битка за вселенско надмощие. Защо да се занимаваме с морал и щекотливи въпросчета като това “Има ли въобще смисъл войната и ако да, какъв е?” и “Кой да има право на глас и защо?”.
Оказа се, че съм бил леко в грешка. Ама само леко, защото в книгата ги има и двата нюанса. Оказа се, че се спомина майката на героя, а всички жени по корабите бяха отделени от пехотинците до такава степен, че даже и на снимка не можеха да се видят. Най-добър приятел нямаше, но пък финалната битка си я биваше, защото хем имаше много жертви, хем нашият се прояви. А враговете не само, че бяха някакви противни безмозъчни инсекти, ами директно бяха кръстени Дървеници.
По-интересното за мен обаче беше философията на този военен епос. Имаше някои много интересни за обсъждане и размисъл твърдения и затова всичките ми цитати са в този дух.
Според Хайнлайн например, право на глас трябва да имат само хората отслужили доброволна военна служба.

“При нашата система всеки гласоподавател и всеки държавен чиновник е човек, който е доказал чрез своята тежка доброволна служба, че поставя благоденствието на колектива над личната изгода.
И в това се състои единствената съществена разлика.
Той може да не блести с мъдрост, може да греши и да се отклонява от гражданската добродетел. Но средното му постижение в голяма степен е по-добро от това на всеки друг клас управници в историята.”***
“Майор Рид саркастично се ухили.
— Никога не съм бил в състояние да разбера как един тридесетгодишен тъпанар може да гласува по-благоразумно от един петнадесетгодишен талант… но така е било във времената на «божественото право на обикновения човек». Няма значение, те са платили за глупостта си.”
Също много ми хареса, че от възпитателната система не бива да се изключват физическите наказания, защото болката е един от най-съвършените възпитателни механизми, които природата ни е дала. Тълпите социални работници, психолози и т.н. сволоч са сбирщина от бездарни идиоти, които по никакъв начин не биха могли да помагат при възпитаването на подрастващите. И не само това, ами те ще бъдат и една от причините за срива на настоящата система, като са допуснали да се появи едно почти изцяло неграмотно, необразовано и малокултурно поколение. (А да видим!)
Моралното и нравствено ценното пък ги обясняваше като производни на животинския инстинкт за самосъхранение.

“Нравствеността — всички валидни морални норми — произтича от инстинкта за самосъхранение; моралното поведение е поведение на оцеляването, което стои над индивидуалното равнище — както е при бащата, който умира, за да спаси децата си. Но тъй като напрежението поради пренаселване се получава в резултат на процеса на оцеляване за сметка на другите, то тогава войната, понеже и тя започва в резултат на демографския натиск, произтича от същия наследствен инстинкт, който поражда всички морални норми, приемливи за човешките същества.”
Или пък:

“Обществената отговорност над семейно, или най-вече над племенно равнище, изисква въображение, защото тя предполага преданост пред абстракции, каквито се явяват себеотдаването, вярността и всички по-висши добродетели, които един човек сам трябва да развие в себе си; ако те му бъдат наложени насила, той ще ги отхвърли.”
Имаше и много други интересни твърдения, но стига толкова, че и без друго пак се олях с обема.