Обичам да довършвам започнатото. Удоволствието, което придобивам от това, надминава по сила неудоволствието, ако въпросното нещо е неприятно, безмислено или откровено глупаво. В този случай, приключвайки своеобразната трилогия (защото това май ми е третото негово произведение, което чета) на Самюъл Дилейни, изобщо не ми се наложи да състезавам двете крайности, защото книгата наистина е обективно силна.
Особено ми харесаха някои моменти, като този с "розетките" по крайниците и вратовете на мачтовите киборги. И изобщо идеята, че когато се направят вход-изходи от човешката нервна система към управлението на каквито и да е машини, човеците по-лесно ще се приспособят към галопиращата вълна нововъведения в техническата сфера. Когато тялото ти само говори с машините, без посредничеството на сетивата, те стават естествени негови продължения.
Визията, която лъхаше за костюмите на героите, оръжията им, (механичната ръка на Принс и кухият зъб със стрихнин на Руби) и държанието им, ми приличаха на екранизацията на "Дюн" от 1984. Едни такива ... неубедителни, даже не и смешни, просто като ги гледа човек и не проумява защо някой би допуснал, че такава безвкусица ще предизвика някакъв интерес у читателя. Предполагам, че през тия години (1968 за писателите и 1984 за кинаджиите) просто такава е била модата.
Стори ми се, че завръзката за конфликта между Лорк ван Рей и Принс не беше достатъчно убедителна и аз през цялото време се чудех защо изобщо са един против друг. Иначе странните неща си бяха по местата. Черният звяр от рамото на Себастиан се включи, когато трябваше, сириксът на Мишока също спаси живота на капитана. Почти нямаше закачени пушки, които да не се обадят.
Преводът беше „особен“, но като се има предвид годината на издаване (1993) и особеният стил на автора, почти всичко може да му бъде простено на преводача.
И един свиреп цитат, който за мен беше ключов, но и достатъчно дълъг, за да се почудя дали изобщо да го сервирам тук. Изглежда отегчително дълъг за блог, но си струва, честна дума.
„- Катин, защо когато хората сменят работата си винаги споменават Аштън Кларк? Ha Купър ни казаха, че човекът, който е изобретил розетките, се е казвал Сокет или нещо такова.
- Соке - отвърна Катин. - Предполагам, че и той самият е приел това съвпадение като нещастно стечение на обстоятелствата. Аштън Кларк е философ и психолог от двадесет и трети век, чиято дейност е помогнала на Владимир Соке да разработи своите невро-розетки. Допускам, че отговорът трябва се търси в понятието „труд". Трудът такъв, какъвто е бил познат на човечеството преди Кларк и Соке, е бил нещо твърде различно от днешния, Мишок. Човекът е можел да отиде в някаква канцелария, да управлява някакъв компютър, който съвместявал и организирал огромни бази данни, обобщаващи докладите за продажби, примерно, на копчета или нещо не по-малко архаично, за да им осигури пазар в определени райони на страната. Този човешки труд е бил жизнено важен за производството на копчета: необходимо е било да се знае всичко това, за да се вземе решение, колко копчета да се произведат през следващата година. И макар човекът да е вършел много важна работа в производството на копчета, той е бил назначаван, получавал e заплата, бил е уволняван от същата тази промишленост и в същото време седмици наред той можел да не види истинско копче. Давали му определена сума пари за управлението на компютъра. C тези пари жена мy купувала храна и дрехи за него и семейството му. Липсвала пряката връзка между неговия начин на работа, начина му на хранене и начина му на живот в извънработно време. Заплатата не му била давана в копчета. C намаляване процента на хората, които се занимавали със земеделие, лов и риболов, това разделение между естеството на труда и начина на живот - на хранене, обличане, спане - започнало да става все по-неприемливо за все повече хора. Аштън Кларк показа колко вредно е това за човечеството от психологическа гледна точка. Сериозно било застрашено чувството за самоконтрол, за лична отговорност, които хората притежавали още от времето на Неолитната революция, когато човек за пръв се е научил да отглежда зърно, да опитомива животни, да живее на едно място пo собствен избор. Опасността се появила след индустриалната революция и много хора още преди Аштън Кларк са я виждали и предупреждавали за нея. Ho Аштън Кларк направил крачка напред. Ако положениеrо в едно технологично общество е такова, че освен парите, липсва друга директна връзка между труда на човека и неговия modus vivendi, той трябва да поне да има съзнанието, че именно неговият труд променя нещата, формира нещата, прави неща, каквито не е имало дотогава, премества нещата от едно място на друго. В труда си той трябва да влага енергия и да вижда промените със собствените сu очи. B противен случай, ще има усещането, че животът му е минал напразно. Ако човек бе продължил да живее по предишния начин още сто години, едва ли днес някой щеше да е чувал нещо за Аштън Кларк. Ho развитието на техниката и технологиите достигнало нивото, когато можело да се направи нещо за онова, което твърдял Аштън Кларк. Соке изобретил своите розетки и куплунги, невро-реагиращите вериги и цялата основна технология за контрол нa машините с помощта на директни нервни импулси, същите тези импулси, които карат ръката или крака ти да се движат. И тогава настъпила революция в концепцията за труда. Основните производствени процеси били разделени на отделни видове дейности, които можели да бъдат механизирани „направо" от човека. Дотогава имало множество фабрики, управлявани от един единствен човек, незаангажиран субект, който сутрин включвал нещо, проспивал половината ден, по обед проверявал няколко индикатора и завъртал няколко копчета вечер, преди да си тръгне. Сега човек отива във фабриката, включва се и с левия си крак може да вкарва суровините във фабриката, с едната си ръка да прави стотици хиляди детайли, при това изключително прецизни, с другата да ги сглобява и с десния си крак да изважда цялата партида готова продукцияция, като през цялото това време ги оглежда парче по парче със собствените си очи. Така работникът получи удовлетворение. Поради характера на труда, всяка работа може да бъде превърната в розетъчни манипулации и да бъде свършена много по-ефективно от преди. B редките случаи, когато този начин на производство се е оказвал по-неефективен, Аштън Кларк изтъквал пред обществото чисто психологическите мy преимущества. Твърди се, че Аштън Кларк е философ, който върнал човещината на работника. При тази система обществото се освободило от повечето ендемични психически заболявания, причинени от чувството за отчуждение. Преобразуванията превърнаха войните от нещо рядко, в нещо невъзможно и след първоначалния стрес стабилизираха икономическите връзки между световете за последните осемстотин години. Аштън Кларк се превърна за работниците в пророк. Затова дори днес, когато човек сменя работата си, му се пожелава Аштън Кларк или неговия дух да му помага.“
И нека Аштън Кларк да бъде с вас, ако сте чели всичко дотук в работно време.
п.п.
И един друг прочит на същото.
Визията, която лъхаше за костюмите на героите, оръжията им, (механичната ръка на Принс и кухият зъб със стрихнин на Руби) и държанието им, ми приличаха на екранизацията на "Дюн" от 1984. Едни такива ... неубедителни, даже не и смешни, просто като ги гледа човек и не проумява защо някой би допуснал, че такава безвкусица ще предизвика някакъв интерес у читателя. Предполагам, че през тия години (1968 за писателите и 1984 за кинаджиите) просто такава е била модата.
Стори ми се, че завръзката за конфликта между Лорк ван Рей и Принс не беше достатъчно убедителна и аз през цялото време се чудех защо изобщо са един против друг. Иначе странните неща си бяха по местата. Черният звяр от рамото на Себастиан се включи, когато трябваше, сириксът на Мишока също спаси живота на капитана. Почти нямаше закачени пушки, които да не се обадят.
Преводът беше „особен“, но като се има предвид годината на издаване (1993) и особеният стил на автора, почти всичко може да му бъде простено на преводача.
И един свиреп цитат, който за мен беше ключов, но и достатъчно дълъг, за да се почудя дали изобщо да го сервирам тук. Изглежда отегчително дълъг за блог, но си струва, честна дума.
„- Катин, защо когато хората сменят работата си винаги споменават Аштън Кларк? Ha Купър ни казаха, че човекът, който е изобретил розетките, се е казвал Сокет или нещо такова.
- Соке - отвърна Катин. - Предполагам, че и той самият е приел това съвпадение като нещастно стечение на обстоятелствата. Аштън Кларк е философ и психолог от двадесет и трети век, чиято дейност е помогнала на Владимир Соке да разработи своите невро-розетки. Допускам, че отговорът трябва се търси в понятието „труд". Трудът такъв, какъвто е бил познат на човечеството преди Кларк и Соке, е бил нещо твърде различно от днешния, Мишок. Човекът е можел да отиде в някаква канцелария, да управлява някакъв компютър, който съвместявал и организирал огромни бази данни, обобщаващи докладите за продажби, примерно, на копчета или нещо не по-малко архаично, за да им осигури пазар в определени райони на страната. Този човешки труд е бил жизнено важен за производството на копчета: необходимо е било да се знае всичко това, за да се вземе решение, колко копчета да се произведат през следващата година. И макар човекът да е вършел много важна работа в производството на копчета, той е бил назначаван, получавал e заплата, бил е уволняван от същата тази промишленост и в същото време седмици наред той можел да не види истинско копче. Давали му определена сума пари за управлението на компютъра. C тези пари жена мy купувала храна и дрехи за него и семейството му. Липсвала пряката връзка между неговия начин на работа, начина му на хранене и начина му на живот в извънработно време. Заплатата не му била давана в копчета. C намаляване процента на хората, които се занимавали със земеделие, лов и риболов, това разделение между естеството на труда и начина на живот - на хранене, обличане, спане - започнало да става все по-неприемливо за все повече хора. Аштън Кларк показа колко вредно е това за човечеството от психологическа гледна точка. Сериозно било застрашено чувството за самоконтрол, за лична отговорност, които хората притежавали още от времето на Неолитната революция, когато човек за пръв се е научил да отглежда зърно, да опитомива животни, да живее на едно място пo собствен избор. Опасността се появила след индустриалната революция и много хора още преди Аштън Кларк са я виждали и предупреждавали за нея. Ho Аштън Кларк направил крачка напред. Ако положениеrо в едно технологично общество е такова, че освен парите, липсва друга директна връзка между труда на човека и неговия modus vivendi, той трябва да поне да има съзнанието, че именно неговият труд променя нещата, формира нещата, прави неща, каквито не е имало дотогава, премества нещата от едно място на друго. В труда си той трябва да влага енергия и да вижда промените със собствените сu очи. B противен случай, ще има усещането, че животът му е минал напразно. Ако човек бе продължил да живее по предишния начин още сто години, едва ли днес някой щеше да е чувал нещо за Аштън Кларк. Ho развитието на техниката и технологиите достигнало нивото, когато можело да се направи нещо за онова, което твърдял Аштън Кларк. Соке изобретил своите розетки и куплунги, невро-реагиращите вериги и цялата основна технология за контрол нa машините с помощта на директни нервни импулси, същите тези импулси, които карат ръката или крака ти да се движат. И тогава настъпила революция в концепцията за труда. Основните производствени процеси били разделени на отделни видове дейности, които можели да бъдат механизирани „направо" от човека. Дотогава имало множество фабрики, управлявани от един единствен човек, незаангажиран субект, който сутрин включвал нещо, проспивал половината ден, по обед проверявал няколко индикатора и завъртал няколко копчета вечер, преди да си тръгне. Сега човек отива във фабриката, включва се и с левия си крак може да вкарва суровините във фабриката, с едната си ръка да прави стотици хиляди детайли, при това изключително прецизни, с другата да ги сглобява и с десния си крак да изважда цялата партида готова продукцияция, като през цялото това време ги оглежда парче по парче със собствените си очи. Така работникът получи удовлетворение. Поради характера на труда, всяка работа може да бъде превърната в розетъчни манипулации и да бъде свършена много по-ефективно от преди. B редките случаи, когато този начин на производство се е оказвал по-неефективен, Аштън Кларк изтъквал пред обществото чисто психологическите мy преимущества. Твърди се, че Аштън Кларк е философ, който върнал човещината на работника. При тази система обществото се освободило от повечето ендемични психически заболявания, причинени от чувството за отчуждение. Преобразуванията превърнаха войните от нещо рядко, в нещо невъзможно и след първоначалния стрес стабилизираха икономическите връзки между световете за последните осемстотин години. Аштън Кларк се превърна за работниците в пророк. Затова дори днес, когато човек сменя работата си, му се пожелава Аштън Кларк или неговия дух да му помага.“
И нека Аштън Кларк да бъде с вас, ако сте чели всичко дотук в работно време.
п.п.
И един друг прочит на същото.
8 коментара:
На мене пък много ми харесва тая естетика, и филма и книгата ми са сред най-любимите :) А с филма сме набори.
Пуста е младост, мале...
Виж, за смешните дрехи мога да приема, че е въпрос на вкус, макар че на мен точно такива дреболии ми развалят вкуса, но то е отделна работа.
Като цяло книгата ми хареса, но в никой случай не мога да кажа, че ми е станала любима и едва ли ще я чета някога втори път.
Вярно, дългичък е откъса, но като за четене през работно време става ;-)
Прочетох го и се сетих как отколе си мечтая да работя в дърводелска работилница! Отивам сутрин на работа, хващам се за инструментите, раз-два-три.... Накрая си тръгвам към къщи със задоволителното усещане, че съм свършила нещо полезно - ето, цял стол имам като доказателство!
А сега какво правя? И най-важното, каква е ползата от него? Малко ми убягва...
@облачето
Така е, понеже и аз чувствам същото, затова се престраших за цитата.
А специално дърводелството е много добър избор. Някои религии (Исус и Йосиф) и философски учения го препоръчват като средство за по-добро разбиране на вселената, представяш ли си? А удоволствието накрая е видимо и дори и човек да е направил крив и куц стол, пак му остава нещо, върху което да размишлява, или което да нацепи на подпалки. А в крайна сметка остава и нещо като моторна памет или памет за движенията и тя ще помогне следващият път столът да е по-добър, а това значи, че мозъкът ни се е развил в някаква нова посока, т.е. пак любимото ни усъвършенстване.
Също в тази категория като дърводелството, отскоро си мисля да класирам и грънчарството, ама то е вече съвсем отделна тема... :)
Да, чух за тази друга тема, грънчарството! Докато бях две седмици в Мюнхен, често чувах алмаак да те поднася за това!;-)
Не че точно той има голямо основание, с неговите 3 китари, кастанети, тарамбукички и разни други странни инструменти, на които не им запомних имената... Май само дайрето на Маркъс му липсва! ;-)
На мен обаче идеята за грънчарството ми харесва и се канех да те питам - къде точно я прилагаш на практика?
Аз, пак в тази връзка, четох някъде, че в Чаената фабрика от време на време организират курсове по правене на свещи, ама все не сколасвам да се разходя до там и да разбера подробности..
Той да внимава как поднася, за да не получи някоя заготовка за гювече по главата.;)
Иначе тези типове тук http://www.iskra-bg.org/keramika.html обещаха да ме вземат, когато започне следващият курс, т.е. към средата на ноември. Ако имаш желание и време, там пише някъде телефон за връзка.
Наистина, погледнати сами за себе си, и завръзката на конфликта в романа, и други сюжетно важни моменти са сякаш попретупани, а някои детайли /ръката на Принс и смешните дрехи, примерно :)/ изглеждат на ръба на кича.
На мен общата изразност на книгата обаче ми беше както в добра театрална постановка, където връзката между въображението и внушението от една страна и декорите и ефектите от друга, е двупосочна: сценографията е напълно подчинена на целеното внушение и има задачата само да провокира въображението; от своя страна правилно провокираното въображение, под влияние на постигнатото внушение, си изгражда собствени декори и не обръща внимание на светлинните акценти, ненужно стилизираните елементи или прекалено интезивните детайли, които изграждат сценографията.
Трудно ми е да го обясня. :) Обаче Дилейни е страхотен в това да постига _цялостна_ изящност.
пп. Преводът тук всъщност е сносен, особено в сравнение с Вавилон-17.
@jen
Наистина имаше нещо театрално, ама чак като го спомена му обърнах внимание. И съвсем добре си го определила, че "правилно провокираното въображение, под влияние на постигнатото внушение, си изгражда собствени декори".
А пък във Вавилон-17 аз така бях погълнат от действието, че изобщо не обърнах внимание на превода.;)
Публикуване на коментар