Фалшивите огледала - Сергей Лукяненко

Общо взето ние сме добри. Просто игрите ни са глупави.

Наскоро по друг повод Алмаак ме укори, че се радвам, когато срещна у някой автор изразени моите собствени мисли и вярвания. А не четем ли всъщност точно заради това?

В “Огледалата” пак има много философски постановки, за които съм си мислил преди и не съм намирал еднозначно решение. А тя всъщност е книга-продължение, но за радост не от онези, които след успеха на оригинала вече нямат какво да кажат. Установих, че Лукяненко е имал идеи в излишък, които не са се побрали в “Лабиринта” и затова се е получила пак много хубава книга. Увлекателна, поставяща въпроси, даваща и някои отговори в здравословното съотношение за всяка неправилна дроб.

Действието естествено пак се развива в Дълбината, но този път си играем с някои нови герои и нови, по-сериозни опасности. Ако условно наречем виртуално оръжие, което убива вашето виртуално “аз”, оръжие от първо поколение. Няма проблем, нали? Ще започнем играта от начало или от последния сейв. Ако под оръжие от второ поколение се разбира такова, което нанася поражения по хардуера, с който влизате в мрежата? Лошо, но прежалимо, ще си спестим от закуските за нов процесор. Ами какво ще кажете тогава за оръжие от трето поколение? Такова, което щом убие героя ти в мрежата, умираш и самият ти. В реалния живот. На живо, еднократно и безвъзвратно. Какво място би станал виртуалният свят? По-близък до реалния може би? Може би ще излезе от детската си възраст, когато там всичко е било позволено и на всеки му се е разминавало безнаказано. Може би ще бъде за негово добро, но ти би ли дръзнал пак да влезеш там?

А в дългия пасаж по-долу пък има още няколко дози обективна истина. Нека несъгласните да ги приемат като специален поздрав от мен. Това е част от моята кампания за отрезвяване на откъсналите се от природата борци на интелектуално-офисния фронт.;)

В Дийптаун редовно ходят към трийсет милиона души. Така да се каже, интелектуалният елит на обществото, каймакът на науката и изкуството. И все пак това е много тънък слой. Ако всички тези хора ненадейно загинат — светът ще изреве от болка, ще потрепери… но ще устои.

Защото все пак светът се крепи на други. На полуграмотните китайци, сглобяващи на конвейер компютри. На пастирите, дето никога в живота си не са виждали същите тези компютри. На строителите, които след работа се прибират в къщи, при жените и децата си. На политиците, за които Дийптаун е просто модна играчка… те и без друго могат да се излежават на хавайските плажове и да дават приеми за стотици хора.

Ние сме само една обособена каста. Сраснала се с измисления си свят и почти забравила за истинския.

Открих и едно друго откровение за мен и много мои познати, само сменете “дълбина” с “интернет”.

Аз мога да изляза от _дълбината_ — във всеки един момент. Просто вече не обичам да го правя.