Мемоари на жълтото куче – О’Хенри

И друг път съм се опитвал да възхвалявам О’Хенри, но подозирам, че никога не е било достатъчно помпозно.

Според мен той е преди всичко изключителен професионалист. Чува някъде странна история, сяда да пише с твърдото намерение от нея да направи хумористичен разказ и го прави. Това не е талант, най-мразим всички безволеви хора да се изтриват с липсата му. (На мен математиката не ми върви, езиците не ми се удават, учителката ме мрази.) Това е просто работа, която той се старае да върши максимално добре според силите си. Изключително ми е интересно как е писал и редактирал собствените си разкази, защото толкова премерен хумор на толкова различни нива просто няма как да е резултат от само едно първоначално написване.

Този сборник аз намирам за по-особен, заради няколкото тъжни разказа. Такива, в които няма и намек за смешка, за забавна ирония на чужд гръб. Просто красиви, но тъжни съдби, пак на същите негови герои, на любимите му низши до средни обитатели на големия град. Тези, които са отделяли от мизерните си надници, за да могат с щедър жест да си купят вестник с негов разказ. На които смачкани, скъсани и после залепени със синя лепенка долари им прогарят джобовете. За големите събития в живота на малкия гражданин. О’Хенри обича играчите, може да са най-сивите от всички сиви мишки, но той ще ги издебне в единствения момент на риск, тържество или предприемчивост от сивия им живот и ще ни го разкаже в цялата му драматичност. О’Хенри обича провинциалистите еднакво силно когато успяват да се справят в Града, както и когато се провалят гръмовно.

Разказите за Юга звучат още по-добре, ако се четат на фона на някое дикси от Александров Рагтайм Бенд.