Малко са писателите, за които мога да се кълна, че всеки път са на ниво и не разочароват. И скромната им тайфа се предводителства от Майкъл Крайтън.Ето това е хубава книга – културна, оптимистична, приятна за четене, ще те образова малко и ще ти разкаже за някакъв актуален проблем. Издадена е под псевдоним година преди „Щамът Андромеда” и то още докато учи в Харвард. Псевдонимът е Джефри Хъдзън по името на някакво известно джудже от английския кралски двор от 17ти век. Иронията е, че по това време Крайтън израства изведнъж много на височина и е дълъг към два метра и нещо. Тогава още не се решава да пише под истинското си име, защото се опасява, че това може да навреди на следването му.
Дилемата на героите и този път е интересна и за 1968ма е може би дори злободневна, защото тогава в САЩ абортите са незаконни и се считат за престъпление. Аргументите на хората в белите престилки (дори и сега) често се блъскат в стената от предразсъдъци, неграмотност и средновековни религиозни изстъпления.
На български е излязла със заглавие „Аборт” и има кървав скалпел на корицата. Според мен това се разминава достатъчно много с идеята на книгата, за да не я сложа тук. Не че не става дума за аборти, кръв и скалпели. Напротив, точно за това е, но никога не съм одобрявал разхищаването на червена боя за кървави корици. Страхът може да се окорени по-ефикасно чрез думите в книгата, а не чрез боята по корицата, лично мнение.
А в книгата дори няма място за страх, а само за разкриване на загадка от характерния Крайтъновски тип. Медицински трилър с криминална нишка и екшън за десерт, който е много, много увлекателен. Щом го четох до 2:30 през нощта, а на другия ден бях на работа...:)
С този роман печели наградата „Едгар”, кръстена на Едгар Алън По.
Установих, че от бързане бъркам думите „интересни” и „интернисти”.
5 коментара:
Звучи добре, ако ми падне, не ще я пропусна.
Намерих я в кашоните по центъра и продавачката се закле, че се чете на един дъх.:)
Няколко души се спряха и изгледаха линейката. На лицата им бяха изписани любопитство, загриженост и съчувствие. Може би се питаха кой е човекът, каква е болестта и дали ще излезе жив от болницата. За разлика от мен, те не можеха да получат отговорите на тези въпроси.
Точно тази линейка имаше светлини, но сирените не бяха включени и се движеше с почти нормална скорост. Това означаваше, че пациентът не е много болен.
Или че вече е мъртъв. Не беше възможно да се разбере кое от двете. За миг се почувствах странно, изпитах такова любопитство, че че почти се почувствах длъжен да отида в Отделението за бърза помощ и да разбера кой е пациентът и какви са прогнозите.
Но не го направих. Вместо това тръгнах по улицата, качих се в колата си и потеглих към къщи. Опитах се да забравя за линейката, защото имаше милион линейки и милиони болни, всеки ден, във всяка болница. В края на краищата аз забравих.
И тогава се почувствах добре.
Въпреки че предпочитам фантастичните ("Сфера") и историческите ("13-ят войн") романи на Крайтън, "Аборт" навремето ми се беше сторил доста увлекателен медицински трилър. Наскоро прочетох "Пиратски ширини" - като цяло не е нищо кой знае какво, но също е тотален page-turner, тъпкан с интересна trivia, така че го препоръчвам.
@bla
Много добре, мерси за полезната информация.:)
Публикуване на коментар