понеделник, февруари 06, 2012

Цифрова крепост – Дан Браун

Quis custodiet ipsos custodes?

В Агенцията за национална сигурност (АНС) в САЩ тайно от широката общественост е построен суперкомпютър с милиони процесори. Единствената му задача е по цял ден да разбива шифри по най-дърводелския начин – чрез налучкване и изчерпване на всички възможни комбинации. И машината започва да мачка всичко наред и да чупи шифрованата кореспонденция на всички терористи (и не само) по земното кълбо. Всички (без бедните терористи) са щастливи, докато един гениален японски математик не разработва алгоритъм, който не може да бъде разбит по метода на грубата сила. Невероятно, нали? При вида на софтуера обаче суперкомпютърът започва да хълца наистина се предава. Японецът заплашва да разпространи кода в интернет, ако АНС не признаят публично, че притежават компютър, с който четат тайната кореспонденция на света. Логично или не, японецът е издирен и убит толкова бързо, че не успява да каже каква е паролата за разшифроване на кода, наречен „Цифрова крепост”. Всъщност с това убийство започва действието. Има преследване из Севиля, Испания, находчиви идеи за намиране на непознат човек в непознат град, запознаване с основите на криптографията, измами, контра измами и перипетиите на двама сравнително млади учЕни, които без малко да се оженят накрая.

Обвиняват Дан Браун, че пишел по клиширана схема. Схема, която създава интригуващи и продаваеми трилъри? Нямам нищо против да чета такива схеми, още повече, че човекът е написал всичко на всичко пет романа. Не един с 10 изсмукани от пръстите продължения, а само пет, и то доста различни като теми и място на действието.

Ето мненията на още хора за същата книга.

Преводът е на Иван Златарски, който пак се е справил чудесно. Хубаво е също да се прочете неговия послепис, ще ви се изясни защо Дан Браун е писал точно по тези теми.

13 коментара:

Katt каза...

Не знам как Дан Браун може да включва лекции по "основи на криптографията" в книгата си, и в същото време сюжетът му да е толкова неавтентичен.

Първо, за проследяване на кореспонденция ти е нужен не суперкомпютър а супер много хора, които да четат всички мейли, и чат съобщения които хората си разменят, онлайн и офлайн, както и форуми, обяви във вестници и каквото още се сетите.

Второ, дори да приемем, че някъде има терористи, които в продължение на много време си разменят съобщения по един и същи канал, разчитайки само на това че те са кодирани (и ако приемем също, че американското правителство се интересува точно какво си говорят те, вместо просто да им разбере адресите, да ги арестува и да ги накара да говорят) те могат лесно да кодират съобщенията си така че никой компютър да не може да ги разбие просто като... използват по-дълъг код. Всеки допълнителен символ умножава възможните варианти по 30, а те могат да използват колкото си искат символи.

Трето, ако приемем че терористите използват XOR cipher, което е най-лесния начин за кодиране на съобщения, то при всеки опит за разкодиране, компютърът ще получава някакъв резултат, и той няма как да е сигурен дали този резултат е правилен (истинското съобщение), или грешен (произволна поредица от символи). Тоест компютърът може да успее, но не може да разбере кога е успял. За това е нужен човек, който да преглежда резултатите, което обезмисля цялото упражнение.


И четвърто,(това в страни от трето) алгоритъмът по пълно изчерпване има само едно предимство: той работи ВИНАГИ, ако има време да опита достатъчно пъти. Тоест ако шифърът ти е число от 1 до 10, и аз да имам 10 опита да го позная няма как да не стане, нали?

Сега кажи дали Дан Браун е засегнал тези въпроси в

Стоян каза...

1. В романа суперкомпютърът служеше не за следене на кореспонденцията между хората по света, а само за разшифроване на зашифровани файлове. Даваш му файл и той ти го отключва.

2. Прекалено много хора си говорят шифровани неща и много малък процент от тях са тероряги. За да отсее кои точно са те, агенцията разшифроваше заподозрените и чак след това отиваше да ги напляска и да им вземе играчките. Целта на суперкомпютъра беше да може за приемливи срокове (минути) да разбива и най-дългите популярни шифри. Не бива да се забравя и това, че никой по света не знае, че такава машина съществува и затова не си прави труда да си измисля прекалено дълги шифри.

3. Не знам какво е XOR cipher. Казваше се обаче, че компютърът работи в институция, събрала най-добрите специалисти в страната.

4. На компютъра даваха задачи при които има право на колкото си иска опити. Споменато беше, че има и софтуери, които при първия грешен опит задействат саморазрушение или нещо друго неприятно. Нещо подобно наистина се случи към края на книгата.

Дано съм помогнал да се поизяснят нещата.:) Аз съвсем не държа човек да си затваря очите пред изпуснатите ключове в плетката на Дан Браун, защото такива със сигурност има. Просто като цяло книгата се получава интересна.

kathryn каза...

Браун всеки път ме привлича с детайлите и ме отблъсква с необоснован сюжет. А, и с това колко са върха батковците хамериканци.

gost каза...

Разгледа ли това?
Също така ми беше много интересно как антивирусните програми на АНС познаваха дали шифрован файл е кодиран или не.
Ако разбиването на шифровите алгоритми беше толкова лесно, чековете щяха да се възродят по-бързо от Лазар.
Единственото хубаво в книгата е напомнянето, че много лесно можем да станем гадинките на микроскопското стъкло. Това се случва и днес, но методът не е този на грубата сила. Обичайно шифроването се заобикаля, а не се троши вандалската.

Анонимен каза...

Oops! Имах предвид дали е заразен с вирус.
gost

Стоян каза...

@kathryn
:)

@gost
Не бях го разглеждал, но ми се видя интересно. Особено времето, което ще отнема разбиването на 256-битов ключ.:)

Това със заразяването обаче и на мен ми направи впечатление. Точка за нас.;)

Аз изобщо не искам да се превръщам в адвокат на Дан Браун. Колкото могъл, толкова написал. Хубаво е да се обърне внимание обаче, че книгата е издадена през 1998. Тогава законът на Мур още е блестял в пълната си сила и Дан Браун просто е решил да изфантазира компютър, който да вдигне всичките чудеса на компютърната ера с милион порядъка. Ако човек разсъждава научно и най-вече технологично, веднага ще се намерят много причини всичко описано да не е възможно. Ако гледаме на нещата по-скоро като на фантастика и на повод хора, които са встрани от материята, да се поинтересуват и да научат нещо - работата е уредена. Хей, та дори аз (благодарение на теб) прочетох нещо ново.:)

Анонимен каза...

По принцип си прав, но Браун не сочи в правилната посока. Зловредният софтуер не блъска по стената, а търси задните вратички. Най-слабата бръмка обикновено е човешкият фактор и в този смисъл начинът, по който вируса се озова в компютъра, е много по-поучителна история, отколкото всичките останали не знам и аз колко страници, разказващи за големия ББ, четящ световната кореспонденция.
gost

Katt каза...

@gost Вместо да пиша обяснения трябваше направо да отворя страницата и да пействам:

Втория ми аргумент:

"If a device existed that could brute-force a 56-bit encryption key in one second, it would take that device 149.7 trillion years to brute-force a 128-bit encryption key."

Третия:

Certain types of encryption, by their mathematical properties, cannot be defeated by brute force. An example of this is one-time pad cryptography, where every cleartext bit has a corresponding key bit. One-time pads rely on the ability to generate a truly random sequence of key bits. A brute-force attack would eventually reveal the correct decoding, but also every other possible combination of bits, and would have no way of distinguishing one from the other. A small, 100-byte, one-time-pad–encoded string subjected to a brute-force attack would eventually reveal every 100-byte string possible, including the correct answer, but mostly nonsense. Of all the answers given, there is no way of knowing which is the correct one.

Четвъртия:

In cryptography, a brute-force attack, or exhaustive key search, is a strategy that can, in theory, be used against any encrypted data. Тук "any" e ключовата дума.

alvin каза...

кажи за литературата бе, Цонко :)

че аз след 30-те страници от "Шифърът на Леонардо" вече ще чета ДБ само с нож, опрян в оная ми работа..

Стоян каза...

@alvina
батка, що се заяждаш?:) твоето е вече като на амбъра как всеки път не пропускаше да каже, че тери пратчет не става. е, аз продължавам да казвам, че и тери, и дан са добри.:)

alvin каза...

е, как се заяждам, сериозно питам?

(това с Тери не беше ли Мишев? :) )

Магарето каза...

Цонко, моля ти се! Вземи се в ръце! Да слагаш Тери и Дан Браун в едно изречение си е чиста проба светотатство! Недей така, че ми докара потрес!

П.С. За мен тази книга конкурира само "Ангели и Демони" по тъпота!

Валерия каза...

Принципно харесвам романите на Дан Браун, но си признавам, че "Цифрова крепост" и "Изгубеният символ" въобще не ми допаднаха. Не съжалявам, че съм ги прочела, но просто не успяха да ми привлекат вниманието както останалите...