сряда, декември 19, 2012

Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света - Уилям Сароян

Преди като чуех за Уилям Сароян, чувах само Уилям, само американското в него. А след прочита на този негов сборник с разкази чувам вече само арменското Сароян. За мен това вече не е име на американски писател, а име на един от наследниците на милионите източноевропейци, които са заминали за Америка без да се отказват от етноса, езика, религията, роднините си. Докато такъв човек спи следобед, при него може да влезе баба му, да го събуди, за да си приказват, после да извади карти, да играят скамбил, бабата все да го бие, а през това време да разправя как в старата родина откраднала три пакета цигари от един бакалин, който се опитал да я излъже с рестото, защото тя не може да смята. 

Сароян не разказва директно и не обича пряката реч, той опитва (и понякога успява) да разкаже за един вид особени усещания, които са на ръба на доловимото и осъзнатото. Те могат да бъдат събития или емоции, които са ни познати, но не можем да ги дефинираме прецизно, защото са странни. Тези усещания са силно субективни и може би витаят в не голям брой хорски глави. Затова и разказите на Сароян не са универсално разбирани и харесвани от всички. Аз, например, много силно харесах „Тигърът на Трейси“ и онзи за бабата. Има и други интересни, но в тях има толкова много неизказано с думи, толкова много необяснено, че понякога чак дразнят с претенциозността си. Четеш първи, втори, пети и е все една и съща трагична обърквация. Истории за едни и същи непрокопсаници, на които един бог знае какво им витае в главите, но се държат адски нелогично и то в свой ущърб. Това последното им придава много тъжен и истински вид, все едно четеш за твоя съученик от последния чин, който не беше кой знае колко по-глупав от останалите, обаче някак изпадна от системата и не завърши даже четвърти клас. А беше добър по характер и верен като куче. 

Сароян се хвали, че никога не е спечелил и един долар по друг начин, освен чрез писане. Да стане прочут писател му е било нещо като фикс-идея и с гордост приемал, когато по заведенията го разпознават и го черпят за това как хубаво е написал „Гневът на мравките“. Което, разбира се, е написано от Стайнбек.:)

Представителна извадка от цитати има в коментарите.

3 коментара:

Стоян каза...

Бях на тринайсет години, когато си купих грамофон и една плоча и ги отнесох с велосипеда у дома, в къщата ни на Сан Бенито авеню. Майка ми ужасно се ядоса, че съм похарчил дванайсет долара за такъв боклук. Почна да кълне апарата и се насочи към мен тъй заплашително, че трябваше да избягам навън. Тя тръгна по петите ми с някаква налудничава, но въпреки това комична заплаха. Грамофонът стоеше на масата в гостната. Изтичах през предното стълбище до гостната, където бе грамофонът, навих го бързо, сложих игличката на плочата и пак избягах навън, тъкмо когато майка ми влизаше. Все още ме преследваше, когато от грамофона се разнесе музика. Беше нещо, наречено „Соня“, в изпълнение на оркестъра на Пол Уайтмън. Очаквах, че майка ми ще продължи да ме преследва, но не го стори. Самият аз спрях в задния двор да чуя плочата. След около минута влязох в къщи. Майка ми стоеше до грамофона и слушаше. Гневът й се бе стопил и вместо него видях на лицето й дълбоката мъка на нейната природа, семейство. Един едничък миг от джазовото изпълнение бе сторил това.
Като свърши плочата, тя се обърна към мен и каза: „Хубаво е. Нямах представа какво е, но е хубаво. Грижи се добре за машинката. Само тази плоча ли имаш?“
***
Близо до нас в Кембъл живееше една стара португалка, чиито деца се бяха изпоженили и я напуснали. Майка ми я наричаше Папча, вероятно по този начин бе запомнила името й. Тази жена бе чест гост в нашия дом, говореше на майка ми на португалски, а майка ми й отвръщаше на арменски. Като си тръгнеше, аз винаги я изпращах до дома й, защото бе самотна. Майка ми разправяше, че като отивала у Папча, след като съм я изпратил, винаги ме заварвала да седя на един сандък, гледал съм старицата и съм я слушал, а в ръката ми една дебела филия хляб с масло, около която кръжат няколко мухи.
Майка ми помнеше също и една сирийка, която пътувала с нашите в трета класа на парахода от Хавър до Ню Йорк. Тази жена помагала на майка ми да се грижи за децата, хранела ги, миела ги и им създавала някакъв уют в едно тъй претъпкано, мръсно и потискащо място. Първите няколко часа след потеглянето от Хавър жената заглеждала майка ми, после отишла при нея, казала й няколко думи на арабски, които майка ми не разбрала, и взела да й помага — да превъзмогне тревогата и страха, които ясно личали на лицето й. Няколко години преди смъртта си майка ми каза, че вечно ще помни тази жена и ще благодари на бога за нея.
Друг приятел от кораба бил един рус норвежки моряк, който свенливо поел грижата да носи храна на майка ми, усмихвал й се и носел на ръце сестрите и брат ми. Майка ми казваше, че ако някога е обичала някого, то е било този човек. Всеки път като се отбивал при нея, той й казвал няколко думи на норвежки, тя му отвръщала на арменски и скоро си тръгвал. Всеки ден по време на пътуването й носел храна и обичта си.
Кои са тези хора? Папча, сирийката, младият норвежки моряк? Те са моето семейство. Те са хората на обичта.
***
Човек не бива да мисли лошо за рода си. Това е основно правило, благодарение на което може да постигне самоутвърждаването си като личност или илюзията, че го е постигнал, което в края на краищата е почти същото.
***
Човек не бива да е взискателен към родителите си, брат си или сестра си, към жена си или децата си. Човек трябва да е взискателен единствено към самия себе си, а към останалите да проявява любов и разбиране или и двете.
***
Улиците ме създадоха, а те бяха вонящи, но въпреки това ги обичах, защото там е родена плътта ми и там се е изградил моят дух.

kathryn каза...

Това ме грабна веднага и вече е на електронния четец. Нямам търпение да стане утре, за да я започна!
Честита нова година ти пожелавам!

Стоян каза...

Честита и на теб! Повече усмивки и спонтанни пътешествия.:):)