When I heard Diz and Bird in B's band I said, "What? What is this!?" Man, that shit was so terrible it was scary. I mean, Dizzy Gillespie, Charlie "Yardbird" Parker, Buddy Anderson, Gene Ammons, Lucky Thompson, and Art Blakey all together in one band and not to mention B: Billy Eckstine himself. It was a motherfucker. Man, that shit was all up in my body. Music all up in my body, and that's what I wanted to hear. The way that band was playing music - that was all I wanted to hear. It was something. And me up there playing with them.
Между дванайстата и осемнайстата си година малкият Майлс успява да изгълта теорията, да научи наизуст всички произведения, до които е успял да се докопа, сменил е няколко оркестъра, попътувал е малко и вече е в почти пълна готовност, светът да разбере за него. Желанието му да свири е толкова голямо, че почти не се разделя с тромпета. Носи го навсякъде и свири при всяка възможност.
At Lincoln High, the band under Mr. Buchanan's direction was a motherfucker. We had a hell of a cornet and trumpet section. It was me, Ralaigh McDaniels, Red Bonner, Duck McWaters, and Frank Gully - who played first trumpet and was a bad motherfucker.
By the time I was fifteen of sixteen, I had learned how to play chromatic scales, too. When I started playing that shit, everybody around Lincoln stopped and asked me what I was doing. They started to look at me differently after that.
След първата среща на младия Майлс с Бърд и Дизи Средният запад внезапно му отеснява и той се премества в Ню Йорк с идеята да учи в Джулиард. Планът му включва и повторна среща с двамата му идоли. Да ги открие обаче в онези дни се оказва нелека задача, отнемаща доста време. Не всеки е в състояние да го упъти. Ню Йорк през 40-те е доста странно място и много различно от това, което го познаваме от филмите сега. Както повечето градове по онова време и мегаполисът е бил стриктно разделен на черни е бели квартали. Харлем и Бронкс например са били кварталите на заможните чернокожи.
С времето разочарованието от престижното училище става все по-голямо. За негов късмет Джулиард не е единственото висше учебно заведение за музика в Ню Йорк. Минтънс, Сесил Хотел, Дъ Стрийт, Спотлайт, Три Дюсис, Келис Стейбъл, Хийтуейв и много други също предлагат уроци, предимно в малките часове на нощта.
I turned around and there was Bird, looking badder than a motherfucker. He was dressed in these baggy clothes that looked like he had been sleeping in them for days. His face was all puffed up and his eyes were swollen and red. But he was cool, with that hipness he could have about him even when he was drunk or fucked up. Plus he had that confidence that all people have when they know their shit is bad. But no matter how he looked, bad or near death, he still looked good to me that night after spending all that time trying to find him; I was just glad to see him standing there. And when he remembered where he had met me, I was the happiest motherfucker on earth.
След повторната му среща с Бърд и Дизи славните моменти започват да се сливат. Животът и плочите се въртят на 78 оборота, а денонощието често има повече от 24 часа.
Всички сме чували и чели истории за бурния живот на рокаджиите от 60-те. Историята на Майлс Дейвис обаче идва доста по-рано и доста се различава от тяхната. По-точно в нея има и рокаджийското, но и нещо повече. Ще прочетете в големи подробности какво се е променяло в музиката във времето, когато още не е имало добре организирани звукозаписни компании, които да определят какво да се свири, а музиката се е правела директно в клубовете, колко е важно непрекъснато да експериментираш и да сменяш хората, с които твориш, защо стиловете не са важни стига това, което правиш да е нещо ново и защо е много важно да движиш музиката напред и никога да не поглеждаш назад.
Силно впечатлен съм от начина, по който Майлс Дейвис подхожда към музиката, без значение от стила. За него това е наука, която трябва да бъде систематично изучавана. Нещата, които ти си открил и другите са открили се взимат предвид, точно както теоремите в математиката. Използваш ги, създаваш нещо твое, записваш го и продължаваш нататък.
After this gig, or somewhere around this time, I started realizing that most rock musicians didn't know anything about music. They didn't study it, couldn't play different styles - and don't even talk about reading music.
Освен нещата свързани с музиката и много лични неща, в книгата има и много истории, които Майлс Дейвис използва, за да вземе отношение по много болния за него въпрос - расизма. Признавам, че в началото изказванията му ме дразнеха, но постепенно започнах да гледам на проблема отчасти и с неговите очи. Научих и доста интересни факти свързани с проблема. Все пак съм доволен, че в преобладаващата част от книгата той се занимава с музиката, а не с такива неща. Много ценна книга.
When you work with great musicians, they are always a part of you - people like Max Roach, Sonny Rollins, John Coltrane, Bird, Diz, Jack DeJohnette, Philly Joe.
The shit that we played together has to be somewhere around in the air because we blew it there and that shit was magical, was spiritual.
Няма коментари:
Публикуване на коментар