Алексис Зорбас - Никос Казандзакис

И този бисер ми артиса от едно пътешествие в чудна компания до остров Крит. Седмица там кара човека да се нормализира, както стомана, която е тормозена с твърде много температури и напрежения. Но както и да е, започнах книгата, ала не я довърших, и тъй като сега ме е обзело настроение да разчиствам стари бакии, седнах и я прегазих докрая.

Може да сте я чели, може да сте гледали стария известен филм, но ако не сте, книгата разказва за наблюденията на сравнително младия, богат и с романтични представи за света малко вятърничав автор, малко дървен философ, който наблюдава своя стар работник на име Алексис Зорбас. Грък, бандит, пияница и непрокопсаник. Залита по жени, мързел, побойник и пройдоха. Или както казва авторът: "Много пъти съм имал желание да опиша живота и дейността на Алексис Зорбас, един стар работник, когото много обикнах." Авторът придобива малка мина за въглища на остров Крит, а Зорбас се очаква да е негова дясна ръка, надзирател и организатор на добива.

Дали от дистанцията на времето, т.е. че вече не се смятам за млад, дали от това, че този тип романтично опиянение и преклонение пред чара на натуралните и близки до земята люде никога не ми е било присъщо, книгата не успя да ме грабне. Да, интересна ми беше, не прекалено, интересни ми бяха хората, земята на Крит, времената, но не и разсъжденията, които прелитат през вятърничавата глава на автора. Всичко изглеждаше много близко и балканско, за да ми е екзотично и запленяващо. Не знам, може би времето за четене с очароване на тази книга е отминало. И моето, и общото. А може и да греша. Вие я пробвайте, пък си решете лично за вас. Подозирам, че ще се хареса на твърде много българи. Защото все пак книгата се занимава с най-универсалните неща, които са вълнували всеки сапиенс през вековете - любов, храна, вино, работа, религия, творчество, страст, смърт, защо.

— Друга безкрайна история е и това! — казваше често Зорбас, като слагаше гърнето на огъня. — Не е само жената — да е жива и здрава! — безкрайна история е и яденето. 
За първи път на този бряг изпитах сладостта на яденето. Когато вечер Зорбас наклаждаше между два камъка огън и сготвяше, а сетне започвахме да ядем и да си посръбваме и разговорът се оживяваше, чувствувах, че и яденето е също така една душевна функция и че месото, хлябът и виното са основните материали, от които е направен духът.

***

— Какво можеш да очакваш от жените? Да правят деца с когото им падне. Какво можеш да очакваш от мъжете? Да падат в капана. Загубена работа, началство!

***

— Ще ти кажа нещо, началство — рече той, — ама не ми се сърди. Натрупай накуп всичките си книги и ги запали. И тогава, кой знае, не си глупав, добър човек си… Ще можеш и ти нещо да разбереш!

***

— Родината, ми казваш… Слушаш бабините деветини, които книгите ти казват… Мене слушай; докато има родина, човекът ще си остава звяр, див звяр… Но, слава богу, аз се отървах, отървах се, свършено! 

***

— Брей, каква машина е човекът! Туряш ѝ хляб, вино, риба, репички, и излизат въздишки, смях и сънища. Фабрика! Вътре в главата ни има, струва ми се, цял кинематограф, от ония, дето говорят.