Зимеделецът – Тери Пратчет

Това е онзи Пратчет, който може да ти свие гърлото и да ти насълзи очите, пък макар и от хубави работи, а не онзи, който безгрижно те разсмива. Тази, както и другите книги за Тифани, младата вещица със зелените жилетки, са може би по-младежки, по-възпитателни. В приложения по-долу Правилник За Четене На Тери Пратчет те се водят Young Adult, което вероятно означава нещо като юношески. Тематиката този път също е за действията и желанията на младежите и за това как ... хм, се пръкват бебетата? :)

При всички случаи, теми и подходи обаче Тери Пратчет си остава недостижим властелин на хумора и сърцата на читателите си. 

Книгата е пореден и да се надяваме не последен бисер в короната от великолепни преводи на благородния сър de Cyrvool, който не спира да твори чудеса от храброст и преводаческа виртуозност. Човекът продължава да превежда глава по глава и да ги пуска за безвъзмездно четене в съответния клуб в дир.бг, а на верните му фенове ни остава само да попиваме и славословим. Човече, велик си! Респект! 

Следва укротено потопче от цитати, от които сърцето ми прескача удар. В случай, че е останал някой, който не знае как се изразява Тери Пратчет. 

- Eпа разочароваш ме, бе. 

- Епа прощавай, бе Роб. 

*** 

Вещиците обичаха да казват примерно: „Няма как да прекалиш със старостта, кльощавината и брадавиците.” 

*** 

След малко един глас се обади: 

- Дека е бе? 

- Мое па да е в отпуска? 

- Оти му е на демоно отпуска бе? 

- Ми да си види майната и таткото, мое би? 

*** 

- Ъ... че приемеш ли ей така леекичко да те поизлажем? - пробва се Роб. 

*** 

- Епа да, от убав помен по-убаво нема. 

*** 

- И от квиченето има файда. 

- А стига простотии бе! 

- Епа верно си е! Земаш, чуеш ли, кора за баница и туряш у нея много сланинка и подире, чуеш ли, фащаш квиченето и го туряш у сланинката и доде не е избегало, чуеш ли, право у печката. 

- Епа таквоз нещо досега не бех чувал! 

- Епа с’а го чу. Квик му викат на туй, от мен да на’еш. 

- Епа такова нещо нема! 

- Оти па да нема? Нали има кейк? А дето кейк, там и квик. 

*** 

Искаш ли да се свърши нещо, поръчай го на зает човек. 

*** 

Ние сме тези, които правят щастливите краища, дете, ден след ден. 

*** 

Романтиката е бая важна, от мен да найте. Най-вече оно е чалъмо за момъко да припари до момето без она да му рипне и да му издращи зъркелите. 

*** 

Затрупани в преспите посред замръзналата мочурлива низина, неколцина скитащи библиотекари се бяха скупчили покрай изстиващото си кюмбе и се чудеха какво ли още да изгорят. 

*** 

- Едно от момичетата ни направи чуден гювеч, - спомена тя (Леля беше прочута с това, че не помни имената на нито една от снахите си). 

*** 

Никога не учиш другиго чак пък на всичко, което знаеш. 

*** 

- Кривънци, кви бе’а тея картали бре? – изкоментира Голем Йън. 

- Мойте лели, - представи ги мрачно Роланд – Какво е картал? 

- Оно е таквоз големо черно дърто пиле с длъжък врат дето само чека некой да умре, - обясни Били Големо чене. 

*** 

И той чете „Принципи на съвременното счетоводство” цяла сутрин, но за да го направи поне малко по-интересно, вкара в него и сума ти дракони.

Отбой в полунощ - Уилям Уортън

Към края на Втората световна американски разузнавателен взвод е изпратен да установи пост в изоставен замък в белгийските планини. Почти всички войници са на по 20 години, но това е едно от по-малко необичайните неща за тях. По странна приумица на армията всички те са подбрани да имат доста висок коефициент на интелигентност, което им позволява и дори ги задължава постоянно да ангажират умовете си с разни игри, да държат разсъдъка си далече от самата война. Лошото е, че нямат нито карти, нито нищо, и затова играят бридж на ум. И така мръзнат, дежурят и играят виртуални карти, докато с изненада не установяват, че съвсем наблизо подобен пост има и немската армия. И което е по-странното, вражеските войници възприемат живота и войната по доста сходен на тях начин. Следват сложни планови с добри намерения за щастлива развръзка, провалени, разбира се, от по-простата, но пък и по-зла логика на войната. 

Един приятел ми каза, че в стандартните холивудски филми от по 90 минути има ненарушимо правило най-ниската точка на драмата и нещастието да бъде около 70тата минута. После остава малко, но достатъчно време за замазване на щетите и оправяне на настроението. Нещо подобно има и в структурата на „Отбой в полунощ”, което на мен лично доста ми хареса. След приключване на книгата нещастието вече е някак балансирано с нови събития и човек може да продължи да диша. 

От резюметата на книгата човек може да реши, че тя би трябвало доста да прилича на „На западния фронт нищо ново” – невръстни младежи, които са се оказали в центъра на световната война. Да, ама не. „Отбой в полунощ” е доста по-американска във всеки един смисъл на това понятие – такава е по автор, по герои, по размисли, интереси и намерения на героите, по действие, по развръзка. Самият Уилям Уортън има особена съдба. Впечатленията му от Втората световна и фронта в Ардените са от първо лице, точно когато е бил на 20 години. Вероятно от това и неговата младост е била драматично разтърсена като на Ремарк, само че при Уортън несгодите са представени и приети по по-делови и практичен начин. Проблемите се решават, в трудните ситуации се действа, животът се живее. Все някак. 

Има убийствено точни изводи за стойностите в живота и какво ли не още под формата на кратичко изречение в края на пасаж с размишления. Много ги обичам, но за илюстрация реших да извадя само 1-2. Човек трябва да има мярка.

Започнеш ли да мислиш за всичко, което би могло да ти се случи, за нула време ще се побъркаш.

***
Ако човек прекарва целия си живот на нощен караул в снега, животът ще му се види дълъг петстотин години.

По книгата има филм от 1992 с Итън Хоук в главната роля. 

Още по-хубави неща за същата книга може да се прочетат при Алвин и при Джен. Това е така, не защото на мен не ми е харесала, а просто защото те са го казали по-добре.:) 

Между техния и моя прочит се е случило това, че Уилям Уортън си е отишъл.

Примката на совата – Майкъл Конъли

Не можеш да влезеш в мрака, без мракът да влезе в теб. 

Добра, доста добра. В града на злото някой убива хора, като има за модел картини на Йеронимус Бош – мрак, голи тела, изтезания и сови. По същото време детектив Йеронимус (Хари) Бош дава показания срещу известен филмов продуцент по нашумяло дело за убийство. Един вид, сиво ежедневие като за Лос Анжелис. Само че неочаквано нещата започват неприятно да се смесват, когато пенсионираният агент Тери Маккейлъб е помолен от полицията да удари едно рамо на първото разследване. И съвпадението на имената е най-малкото, което започва да му прави впечатление, а ние добре знаем, че съвпадения няма. 

За музиката на/в романа.

В хода на четене случайно забелязах нещо, следа. Когато по традиция издирих парчето, което Хари слушаше в момента, и си го пуснах, мудното дотогава действие изведнъж препусна с ритъма на Арт Пепър и хората на Майлс Дейвис. Очевиден факт, който едва ли е случаен.  

По-късно в долнопробния бар Маккейлъб слушаше популярни парчета като тези двете, а аз чаках всеки момент Хари да го изненада в гръб и да му докаже, че напразно го подозира. 

Когато след няколко дни Тери и Бош седнаха в същото заведение вече като съюзници от автоматичния грамофон Брус Спрингстийн пееше това. По това време на действието увереността на Хари и обвинението, че са хванали голямата вълна и са се наврели в тунела й, вече започваше да се напуква. При Тери съмненията бяха с обратен полюс – въпреки всички псевдо доказателства срещу Хари, вече имаше индикации кой е подредил нещата така изкусно, че да го накисне пред федералните. И в двата случая имаше мрак в края на града. 

На улица „Уилкокс” има поща, а пред нея има апарати за таксуване на паркиращите. Поради оживения трафик там може да се спира за не повече от 15 минути. Обаче ако човек се е редил вътре на опашка в дните преди Коледа, има голям шанс да е бил глобен за пресрочен престой. А заподозреният твърди, че по това време не е бил там.;) 

После нещата преляха през ръба и вече не можеше да бъдат спрени. Тогава в бара пуснаха Ван Морисън.  Нашите момчета вече имаха посока, в която да притискат престъпника, и се захванаха. 

Замислих се и за друго – „дъх на ментови цигари и евтин одеколон” - това е универсално неприятно, нали? Без да се замисля човек. Обаче само извън контекста. Вътре в ситуация, в която този човек ти е спасил живота, совите вече не са това, което са. И нямам предвид совите от Туин Пийкс, а тези от мрака на Йеронимус Бош. 

Оригиналното заглавие A Darkness More Than Night в българския превод е заменено с „Примката на совата”, което е прекалено буквално, но върши работа, макар да се губят всички важни намеци за тъмнина и мрак. 

Добра и евтина храна. От личен опит Маккейлъб знаеше, че ченгетата са големи майстори да откриват подобни заведения сред множеството ресторанти в който и да било град. Когато от Бюрото го пращаха в командировки, питаше местните улични полицаи къде да обядва. Рядко оставате разочарован. 

*** 

Бог е в подробностите, дяволът също. 

*** 

Далеч по-добре е да знаеш, че си на прав път, отколкото да имаш куп доказателства. 

Иска ми се да ми хрумват сравнения като тези на Майкъл Конъли: 

Усети как тръпките пробягват нагоре по гръбнака му като падащи плочки за домино. 

*** 

Две жени, седнали до бара отляво — едната черна, другата бяла — го огледаха изпитателно и Маккейлъб забеляза в очите им думата ченге точно в същия миг, когато те зърнаха в неговите думата уличници. 

*** 

Всяко следствие е като автомобил. Можеш да седиш зад волана, до шофьора или отзад. Или пък да висиш край пътя и да зяпаш прелитащите коли. Маккейлъб току-що бе смъкнат от шофьорското място и му оставаше само да подсмърча в канавката.

Христо Ботйов. Опит за биография - Захари Стоянов

Сиромаси турци, колко ги късаше тях простотията!

Или защо не ставам прав, когато пуснат сирените на 2ри юни.

Изпитвам огромно уважение към Захари Стоянов и то само по две дребни причини – заради нещата, които е избрал да разкаже, и за това как ги е разказал. Продължавам да се удивлявам как може нещо написано не миналия, а по-миналия век, да бъде измайсторено с толкова прекрасен съвременен хумор, колкото и две талиги днешни телевизионни сценаристи не биха могли да докарат. На всичкото отгоре е доста чудно как неговата истина за пътя, истината и живота подозрително добре съвпада с моята. Особено по въпроса защо не харесваме лицето Христо Ботьов Петков.

В цялата книга Захари много тънко и изкусно пързаля Христо Ботев по всяка възможна хлъзгава и леко наклонена тема. Абсолютно съм убеден, че дори и Ботев да беше жив и да му потърсеше сметка за обидите, нямаше да има и една едничка дума, за която да се хване. Уж всичко е написано с почит и за възхвала, но всъщност звучи така изобличаващо, че и на  най-пропадналия безделник не би му било драго да се пишат такива сведения за крадливата му и безотговорна натура.

Непременно трябва да се отбележат дейностите, с които се занимава Христо Ботев от навършване на пълнолетие нататък. Това са факти, които са потвърдени от собствените писма на Христо, както и от негови съвременници, цитирани от автора на книгата:

• Краде на едро и дребно, включително прибори от кръчмите, дрехи от закачалките в читалището, пари в брой от училищното настоятелство.
• Хулиганства и мами за финансова облага много хора из редица руски, румънски и български градове.
• Извършва контрабанда през границата с Румъния.
• Организира и провежда обири с взлом, включително се проявява като касоразбивач.
• Сече фалшиви монети.
• Заплашва с оръжие и изнудва различни хора в Румъния за пари и облаги.
• Извършва въоръжени грабежи.
• Нееднократно лежи по затворите, където се бие със затворниците и ги принуждава да му дават различни неща за по-комфортен престой.
• Взима назаем пари, които „забравя” да върне.
• Гладува и мизерства само защото не желае да работи за изедническата класа. Оставя в същото благословено състояние на пост и молитва майка си и бременната си жена с дни.
• Възхищава се от и подражава на френските комунисти и руските анархисти.
• Проповядва революция чрез избиването на всички заможни хора и цялото религиозно духовенство.
• Чрез различни спекулации успява да изземе печатницата на Любен Каравелов, да го изгони и злепостави в очите на всички и да заеме мястото му.
• Подава си оставката от Революционния комитет, защото не желае чужда дума да се чува повече от неговата и не иска да иде в България да организира въстание с апостолите.

Практиката му е след подобни благородни мероприятия известно време да се укрива, докато спре да го търси полицията.

Той можал да остане в гимназията около две години. В разстояние на това време десетина пъти бил арестуван в карцера, а няколко пъти в полицията за разни безчиния и волности. Най-после учителският съвет решил изгонването из гимназията на Христа Ботйова за недобро поведение. Тая мярка изпълнила и запазила само формалната част на делото, защото Ботйов и така вече бил напуснал заведението по само себе си, по месеци не стъпвал в класовете.

***

Отношението му към преподавателската професия:

А да стои мирен, да се затвори да чете и да се занимава със селските сополиви деца — това би било престъпление от страна на човек като Ботйова.

***

Мнението на Ботев за т.нар. хъшове:

Пусти келеши с келеши! Аз ги мислех, че бог знае какви са гении, а те били кой бозаджия, кой кебапчета пече, кой слуга и пр., всичките кокошари — разказвал той после и примирал да се смее, че много прост излязъл, мислел, че всеки българин, който се е преселил да живее във влашката земя, непременно е горско пиле.

***

Случвало се да няма той панталони и това палто, което било до земята дълго, изпълнявало длъжността и на панталони. По бели гащи, ботуши до коленете и палтото отгоре – никакво подозрение не можело да се възбуди, че съществувало криза в тоалета, свободно ходел той по „Поду могошой”. Един път, когато бил в залата на читалището, гдето имало невиносима горещина от собата, един аристократ забележил на Ботйов – защо той е дотолкова грубиян, та не си хвърля миризливото палто? Ботйов навел глава и излязъл без всякакви критики, но задигнал галошите на аристократа…

***

Когато се случвало майка му да не яде по три дни, защото той предпочитал да прави разходи по хъшовете, той я успокоявал така:

Мале, я остави това мислене, холам ще ти побелеят косите. Толкова години си яла, та какво си придобила?

***

Когато четата слязла в България и тръгнала към Балкана, селяните бягали от тях, криели се и ги издавали на турците. Тогава Ботев заявил:

И ние сме дошли народ да освобождаваме! Где е народът? Где са тия измъчени робове, които ни викаха? Онова, което съм мислил и работил през целия си живот, два дена бяха доволно да го опровергаят, да покажат моето дълбоко заблуждение! Всичко е вече напусто, изгоряха двеста души, историята никога няма да ни прости… По-добре да бях паднал да се удавя в Дунава, да не виждах тоя позор – как българският народ е стадо говеда!

Егоцентричен, отмъстителен, вятърничав, безотговорен, търсещ първо разнообразие, веселба и прослава за себе си – това е бил Христо Ботев. След това е бил поет с всичко на всичко 20 стихотворения, а революционер е бил само на приказки.

Текстът може да се намери тук.

Тайните фалити на комунизма - Христо Христов

Това е доста важна книга, която трябва да бъде прочетена от всички граждани на България, които си мислят, че знаят нещо за управлението на нашата страна между 1944 и 1989. Също и за тези, които най-искрено ни повтарят колко бил хубав и уреден животът тогава за разлика от сега.

Голямата част от важните решения в този период са взимани от управляващата върхушка в пълна секретност. Решения, които с дълбоката си погрешност няколко пъти довеждат България до банкрут. Авторът на книгата Христо Христов е събрал тази доскоро секретна информация от документите по дело №4 за икономическата катастрофа на комунизма. Това дело съдържа тайни доклади, протоколи от заседания, финансово-счетоводна документация, разпити на хора като Тодор Живков, Огнян Дойнов, Андрей Луканов и т.н., общо 1200 тома. От целия този обем авторът е извадил и концентрирал най-същественото по най-болните теми, които по чудесен начин онагледяват некомпетентното и престъпно управление в този период. По това дело няма осъден нито един виновен. Голяма част от поименно посочените и доказани виновници за фалита на България след това се заемат с частен бизнес или политика и по загадъчен начин се оказват обградени с пари и власт доживот.

Особено интересни са темите:

• Как Тодор Живков тайно продава златния резерв на България на СССР, тонове злато, които са натрупани от правителствата преди 1944.
• За унищожаването на селското стопанство, след като централно се решава, че то е губещ отрасъл, а страната трябва да се ориентира към тежко машиностроене и електроника.
• Развиването на „прекрасния” ни военно-промишлен комплекс, резултатът от което е загуба в милиарди долари.
• Българската електроника, която става само за експонати в музеите и за съставяне на вицове. Без осигурена материална база, без ноу-хау, разчитаща на скъпи, но остарели лицензи от запада, без да е в състояние да произведе договорените количество и желаното качество.
• Безумни колоси на тежкото машиностроене, от които няма никаква нужда, и които не могат да бъдат натоварени до степен, че някога да се изплатят.
• Предоставяне на кредити на братски високо благонадеждни страни като Мали, Танзания, Ангола, Ирак, Либия, които кредити не са върнати и до днес.
• Търсенето на нефт в Либия при възможно най-неизгодните условия за България.

Всички тези познати ни авантюри на комунистическото управление донасят различни загуби на България, но всяка една от тях е от порядъка на стотици милиони или направо милиарди долари. Страната няма такива резерви и затова ги взима назаем. Заемите се покриват с нови заеми, защото никой отрасъл не работи достатъчно, за да ги покрие. Така се натрупва познатият ни до болка външен дълг.

Едно интервю с Христо Христов и няколко коментара по същата книга, като най-добър е безспорно този на Копо.

Комунизмът е едно временно отклонение, което един ден ще изчезне от лицето на земята, защото противоречи на човешката природа. Роналд Рейгън, 1975

***

Тогава ние се оказахме с празни ръце – нямаше какво да изнасяме, за да получим валута. Георги Атанасов, министър-председател, 80те години

***

Предварителни проучвания показват, че месечният екзистенц минимум на едно лице (независимо дали работи или не) 1987 е възлизал на 163лв. Това число свидетелства, че голям брой от семействата в НРБ съществуват под този минимум. Емил Христов, председател на Съвета по управление на икономиката