Съкровището на Аптор – Самюъл Дилейни

Попълвам си аз малкото останали пролуки в Библиотека “Галактика” и ми попада това – 116-ти номер, дефицитна стока от 1994.
Доста по-приказна от другите негови неща, които съм чел.
И друг път обаче съм срещал нещо подобно (“Кантата за Лейбовиц”) – на планетата цари средновековно мракобесие и хората са държани под контрол от някаква религия, а малкото останали неизтребени ереси говорят за птици, плюещи огън от небето, и железни чудовища в морето. Разрушени стари метрополии, в които никой не стъпва, а уличното осветление продължава да се включва вечер, и огромни територии, където земята е “лоша” и се раждат само мутанти. И други подобни версии на изказването на Айнщайн, че четвъртата световна война ще се води с лъкове и копия. Но за тези неща се досещаме само от намеци, приказки на пияни моряци, “забравени” песни, от които “случайно” се появява някой куплет. “Радио” и “електричество” са непознати думи, най-вероятно свързани с култ към някой бог.

“Да стане пепел зрънцето в ръката,
звездите с песни да разтърсим.
Привет на стройните мъже
и стройните жени.”

На мен лично песните в романите са ми слабост и тяхната липса е една от причините да се дразня от екранизацията на “Властелина”, но това е съвсем отделна тема.:) Тук в разнородния екипаж, нает да иде до вражеския остров, от който няма върнали се, да донесе третия камък от съкровището и да върне пленената дъщеря на върховната жрица, имаше поет! Ама не като ония умопобъркани поети в “Хиперионите” на Дан Симънс, а човек, на когото това му е работата, за това е учил и чиракувал. Той познава повечето стихове и ги цитира на място, тълкува успешно непознатите и на момента може да измисля свои. И така тримата герои – поет, четириръко момче с отрязан език, което може да чете мисли (“какво направи с вас тая пуста радиация”) и един голям бияч с трибуквеното, но достатъчно изразително име Урс, отиват на приключение в страната на чудесата. Там ги чакат само страхотии - зъби, нокти, мечове и радиация, малко загадки и успешен завършек на мисията. Mission completed в последния възможен ден от срока. Със свидни жертви в редиците, за да покажем колко е било опасно. Люк Скайуокър, пардон, поета Гео загуби едната си ръка, а Гандалф, исках да кажа Урс, пропадна в пропастта заедно със злодея-предател, заради един скапан камшик.

Малко повечко познати от други места сцени, стандартни решения на стандартни ситуации. Но поне в такава комбинация не ги бях срещал. В началото на книгата дилейневската загадъчност си личеше и беше приятна, но с недомлъвките трябва да се внимава и не бива да се прекалява. Защото ако и до края на книгата мъглата не се разкара, читателят започва да се чуди защо е карал 190 страници на къси и са му изтекли очите от взиране да не пропусне нещо.