събота, ноември 01, 2008

Дребнио волен народ – Тери Пратчет

Наскоро пробутвах някому прясната ми идея, че понеже хората са различни, трябва да се измисли начин как да носят различна отговорност. Един например може да отговаря само за себе си, друг може за двама, трети може за един клас/град/държава, а пък някои и за себе си даже не могат. И после точно на това място в разсъжденията прочетох “Дребнио волен народ”, където има някои сходни моменти:
Които могат, трябва да вършат работа и зарад тия, които не могат. А някой трябва да говори и зарад тия, които нямат свой глас.
А и някои още по-хубави. И друг път съм забелязвал, че Тери обича да разправя за страха и за гнева в съседни изречения. Страхът е хубаво нещо, помага за оцеляването, в критичните моменти те напомпва с всичко необходимо, за да реагираш светкавично. Но гневът е по-добър, защото има остър ръб.
Другото ми любимо е собственическото чувство, с което вещиците гледат на света наоколо им. Това не е егоцентризъм, мания за власт или нещо подобно, та те дори не искат да им се плаща за вещерските услуги. Но когато кажат “Това е моето село! Моят брат! Моята земя!” е по-добре да си потърсиш масивно прикритие, защото с казването на подобни неща само довършват точенето на въпросния режещ ръб. Та идеята ми беше, че и на мен ми действа много вдъхновяващо, когато мисля за нещо мое, като изобщо не е нужно да го притежавам. Важното е да мисля така за него.
Много се зарадвах на книгата, не само защото е от серията за вещиците, която пък ми е най-любимата, но и заради хъса на преводача. Да е жив и здрав и да илядИ ! Хвала на такъви!:)
Един хубав овчарски цитат:
Увиха Баба Болежкова във вълнено платнище и закачиха за него кичур сурова вълна. Това нещо беше специално за овчари. Щеше да каже на всички богове, които биха могли да бъдат замесени, че покойникът е бил овчар и че е прекарал много време по хълмовете и че, понеже покрай агненето и покрай това онова не е имал как да отдели достатъчно време за религия, и понеже горе на бърдото няма църкви и храмове, то като цяло можеше да се надява, че боговете ще разберат и че ще погледнат благосклонно. Трябва да се каже, че никой не е виждал Баба Болежкова през живота си да се е молила на когото и да е за каквото и да е, и всички бяха съгласни, че дори и сега тя не би отделила време за никой бог, който не би разбрал, че агненето първо, всичко останало после.
И последно, една кратка, изящна, ама много актуална в национален мащаб фраза:
…и у целото место пропада секакъв ред.

16 коментара:

Магарето каза...

Ще ме амбицираш да я прочета и на български. Аз така и така като един истински вещерски почитател тези книжки си ги хрускам редовно, мога да внеса малко разнообразие ;-)

Анонимен каза...

Харесва ми виждането ти за гнева (защото гневът е добър приятел), макар, че трудно мога да си го представя проектирано върху теб :)

Иначе, серията за вещиците е смрад. Ето къде е нейното място сред останалата смрад (по възходящ ред на смрадливост)

1. Серията за Джони (бомбата, умрелите)
3. Коен и банда
2. Стражите
4. Вещиците
5. Тъпото копеле Ринсуинд
6. Педо Двуцветко, разни разпокъсани неща като онова за вестниците, и други лайна

А

ПП. В оня дълъг списък с препоръчани книги да включиш "Бог на Гнева" от Зелазни и Ф. Дик.

Стоян Христов каза...

@облачето
Съмнявам се някога да съм успявал да амбицирам когото и да било за каквото и да било - все си мисля, че хората не ме взимат достатъчно на сериозно, ако изобщо ме слушат - но веднагически ще те поощря и ще окажа съдействие. Само желание да имаш.:)


Въпрос на вкус е кое е смрад, но се радвам дето сподели твоето виждане. Забелязвам че си падаш по избори, класации и прочее градации. Хубаво, щом имаш нужда от такъв вид ред. Както казват нашите любими зи джърманс - понякога човек все пак трябва да има приоритети.

Забравих също да кажа, че в тази книжка много ме зарадва идеята, ако човек има чифт кучета, те да се казват Гръм и Мълния. Жестоко, а?:) Аз си бях мислил за нещо от рода на Средна и Гора, ама и неговите са добри.

Анонимен каза...

Ха, Глухарче, много ме развесели! Таман бях кисела и капризна, но сега знам с какво четиво ще си подсладя живота. Много одобрявам идеята за различното разпределение на отговорността. И без друго благата са раздадени по братски, защо да трябва всички да се трепем с еднакво голама отговорност? С удоволствие искам да чуя наживо теорията с подробности, за да й се насладя!
Глухарче

alvin каза...

Не бе, кажи ми КОЙ ти даде тая книга? ;)

Хубаво си уловил някои неща. Те са лесни за улавяне де, после формулировката вкратце е по-трудна.


пс - амбъре, 'онова за вестниците' е висш пилотаж в сравнение с последните части на хрониките, примерно. Що не направиш класация в низходящ ред на слабите неща на Зелазни? ;)

Стоян Христов каза...

И естествено всички прожектори към Едрио Волен Алвинатор, на когото ще бъда вечно задължен за това, че ме снабди с книгата! Аплауз! Аплауз бе! Пляскайте и славословете!:)

Анонимен каза...

Щоп пък да не направя. Така си го казал, се едно как може да насъпя великия Пратчет да го еба, я да видим Зелазни какви мизерии е сътворил. Еми много ясно, че е сътворил, аз да не съм казал, че е най-великия, слаби неща колко си искаш. кат оизтрезнея и имам мерка, ще напиша.

А

lindyhopper каза...

Вече чета!

Струва ми се,че малцина сме имали случай да Го разгневим.;)

Щ дрЪнкъМ!!!:):):)

Стоян Христов каза...

Ау, блазе ти! Пък после да споделиш как ти се е сторила, защото не е съвсем като от вещерската поредица.:)

Анонимен каза...

Намерих още един бисер в книгата (очевидно всеки извлича това, което го вълнува в момента)- идеята, че противното малко братче не се нуждае само от бонбонки, а и от някой, който да му казва "не" от време на време (да не споменавам за възпитателното отупване на панталонките), за да стане човек от него. А, и книгата си е баш за света на диска, нищо, че не започва па обичайния тромав начин. Последните 5 страници обаче ме накараха да се ухиля широко (зловещо?) и да се замисля дали и аз да не слагам печат на маслото, нищо, че не съм производител. Някак си по-окултно е, хи-хи.
Глухарче

Стоян Христов каза...

Хихи, не знам дали е окултно, ама може да се случи останалата част от домакинството да чупи вежди в недоумение пред хладилника. И тогава като почнат едни подозрения...;)

lindyhopper каза...

Получи се като „подходящото лекарство на правилния пациент в точния момент“. Голямо МЕРСИ!

Tristan каза...

Обожавам тази книга! Току-що я препрочетох и не мога да не се съглася с повечето коментари тук. Направо те оставя с усмивка на лицето.

Иначе аз си я четох на английски, но доста често сравнявах с този "нелегален" (кхъм) превод и мога да кажа, че е на много високо ниво. Чудесно се е справил преводачът с диалекта на фийгълите, шапка му свалям.

Също съм съгласен, че книгата се различава от повечето на Диска (следваме една линия, една история, също така пратчет използва глави), но определено и тук има различни пластове, идеи и мисли. Както някой спомена, едно е да ги схванеш, друго да обясниш.

Идеята за сънищата, реалността и събуждането е много добре развита. Страхът, гневът, отговорността - вече си ги споменал. Всичките спомени за Баба Ейкинг съдържаха по нещо... интересно.

А финалът беше велик. Кофа, напълни се! It's still magic even if you know how it's done.

(сори за дългия коментар. блогът ти ме радва!)

Стоян Христов каза...

Страхотно, приятно е да се срещат феновете на такова весело нещо като романите на Пратчет.:)

И няма за какво да се извиняваш, коментарите са много хубаво нещо, особено когато са така подкрепителни.:)

А твоят форум също си го бива. Хвала и наслука!:)

Chereshkata каза...

И аз се възхитих на хъса на преводача. Със сълзи съм се смяла на някои диалози, а така ми беше повлияло, че на два пъти се хващах, докато чета книгата, да използвам езика на малките сини човечета у нас :)

Стоян Христов каза...

едни от най-хубавите неща се правят от непрофесионалисти с хъс.:)

и блазе ти, че има с кого да си говориш на техния диалект и да те разбират.:)