петък, януари 30, 2009

Цветният воал – Съмърсет Моъм

До прочитането на тази чудесна книга стигнах по начин, който Стив Джобс нарича “да свържеш точките” в прословутата си реч в Станфорд. Случват ти се разни неща, които привидно нямат нищо общо, но в крайна сметка се навръзват сами. В този случай точките бяха Едуард Нортън – филмът “Цветният воал” – ремонтът вкъщи, който изкара на бял свят книгата – и особата, която ми я измъкна под носа точно при откриването и. Все пак накрая и аз се вредих.

Видях, че на няколко места историята е преразказана така:

Красивата и повърхностна Кити се омъжва прибързано и без любов за суховатия, но страстно влюбен в нея Уолтър Фейн - лекар-бактериолог. Малко след сватбата съпрузите заминават за Хонконг, тогава британска колония, където Уолтър е назначен. Скоро се случва логичното - Кити се впуска в любовна връзка с обаятелния помощник-губернатор Чарли Таунзенд, също семеен. Когато Уолтър открива изневярата, той пристъпва към необикновено отмъщение - издейства си да бъде преместен на работа в област, където върлува холерна епидемия, и заставя Кити да замине с него. И тук, в сянката на смъртта, започва същинската драма.

Със сигурност вярно, макар да не дава ясна представа за силата на романа. За размислите и терзанията на герои, които почти не си говорят. Рядко се случва мълчанието в роман да е толкова наситено със смисъл. Всеки потрепнал пръст или тежко въздъхване говорят повече от страници диалог. И точно този безсловесен разговор илюстрира най-добре промените във възприемането на ситуацията, промените в отношенията на героите, мненията им един за друг, бурите, които се разразяват зад иначе спокойните каменни лица. Този вид представяне на историята и придава по-голяма искреност и достоверност поне в моите очи.

Хубава история, макар на много хора вероятно ще им се стори тъжна и депресираща. (Може да ставам досаден с редовно търсените сравнения с Ремарк, но наистина не са много тези, които придават толкова емоционална стойност и естетика в безмълвните трагедии на героите си.) Разказана е по изключително майсторски начин и е филмирана три пъти. За предишните две не мога да кажа дали струват, но тази с Едуард Нортън и Наоми Уотс (страхотни роли и на двамата!) е много добра, въпреки (или може би благодарение на) различния си финал. Много точен в детайлите и настроенията.

Не е ли жалко, че хората, прахосвайки краткия си земен път, и без това изпълнен с болка, трябва да се самоизмъчват?
***
Една добре възпитана жена никога не върши неща, с които да даде повод на хората да я одумват.

И един цитат относно красотата, за която вече сме наясно, че не е в състояние да спасява каквото и да е.

Чудя се дали има някакво значение, че целта им е илюзия или не. Животът им само по себе си е красив. Мисля си понякога, че единственото нещо, което ни възпира докрай да се погнусим от този свят, е красотата, която от време на време човек сам сътворява из хаоса. Картините на един, музиката на втори, книгите на трети, животът на четвърти. От всички тях най-богат на красота е красивият живот. Той е най-съвършеното произведение на изкуството.

А тук има още едно очевидно вещо мнение.

13 коментара:

almaak каза...

ще те погнат еманципаторките май ;-)

Цонко каза...

Хм, според мен няма как да стане, защото главната героиня е олицетворение на еманципацията. А точно тя и мъжът и правят цялото действие...

А Онзи цитат е от майка и.;)

marsupial каза...

е, така е то... една госпожица, ако не направи напук на майка си, не е истинска госпожица ;-)

Анонимен каза...

Такааа, най-после и аз да се вредя, демек, чела съм книгата. Намерих я на същата лавица, един вид Глухарче, и без да правите ремонт, можех да те светна къде стои. Хареса ми. Първият път я изчетох на един дъх, а после си я преговарях при всяко второ посещение в Замъка Бландингс, като четиво преди лягане. Някак си не мога да я резюмирам, защото и за мен действието е по-скоро като фон за размислите, които ужасно ми допадат. Чудя се и се мая на хората, които намират Моъм за скучен. Ама някои четат и криминални романи. Та накратко, изключително смислена книга, даже не смея да гледам филма (която и да е от версиите), за да не се разочаровам. Особено след като подочух, че последният път краят е променен.
Глухарче

Таня Джекова каза...

Никога не бих казала, че Съмърсет Моъм е скучен, ама никога. Дори повече - той може много да изненадва с нещата, които човек само открива у себе си чрез него. Един от любимите ми автори заради "Души в окови"...

Стоян каза...

Много се радвам, когато любезни и мили дами като вас споделят скромния ми възторг.:) Приятна изненада не, ами и отгоре, откъде да заподозре човек такива отявлени моъмофилски настроения у вас?

Аз друго от него не съм чел, но като гледам, това няма да е за дълго.:)

Анонимен каза...

Благодаря за милите слова. Капнаха ми като мед на сърцето!
Глухарче

kathryn каза...

Обожавам Моъм /една от причините да оставя коментар на пост от преди година :-))/. Чета всичко негово, до което се докопам. От романите му фаворит ми е "Театър", но най-харесвам разказите му. Този човек познава жените, така, както те сами не се познават.

Стоян каза...

@kathryn
Обожаваш, казваш.:) Страхотно, а може ли да препоръчаш нещо като за свой човек, който е чел и съответно харесал единствено Воала?

kathryn каза...

Има два варианта: четеш всичко, което намериш или си намираш " Човекът, който имаше съвест" и започваш с нея. И двата варианта са добри, аз съм за първия :)
Ако пък ти е особено трудно да я намериш...свирни, ще върна жеста.
П.П. Това е сборник с разкази.
П.П.П. Все съм си мислила, че Моъм е "женски" автор. :)

Стоян каза...

Явно му предстои да се промени.:)

Анонимен каза...

И как завършва книгата? ЗАщото аз съм гледала филма и там той умря на края? Да не би в книгата да не умира?

Стоян каза...

@анонимен
Умира си като куче и там, ама съдбата на жена му и детето е по-различна.