Заради името си този разказ отдавна ми е трън в окото. В смисъл, че ми е много интересен. Накрая се взех в ръце, издирих го и проверих защо.„Мечките откриват огъня” без малко да изпадне от графата фантастика. В него фантастичното допускане е толкова кратко и явно още от заглавието, че дори някак се губи. Мечките в сума американски щати откриват (или пък може би си припомнят?) огъня, започват да си светят и да се топлят и вече не спят зимен сън. През зимата голяма част от тях дори започват да мигрират на юг успоредно на магистралите и огньовете им могат да се видят в шубраците през няколко километра. Толкова с фантастиката. Обаче това, което е прочуло разказа, предполагам е супер странната атмосфера, която създава. А тя е някак необяснимо фантастична. Уж историята е на главния герой, който се гордее със старовремски провинциални добродетели като умението да оправя гуми, на неговия малък племенник с флоберката и на една бабичка, която вече е пътник, а пък всичко се оказва наситено с някакво неописуемо мечо настроение, спокойствие и увереност. Да разбираш всичко, да не говориш много-много, да не бързаш, да правиш нещата както трябва.
Разказът излиза през 1990 в августовския брой на прочутото списание Asimov's Science Fiction и за оставащата половин година и за следващата 1991 успява да спечели само Хюго за къс разказ (1991), Небюла за къс разказ (1990), Наградата на читателите на Азимов'с (1991), Наградата на името на Тиъдър Стърджън (1991), Локус (1991) и наградата на SF Chronicle (1991). Скромно.
Орсън Скот Кард го е включил в своя антология заедно с истории от други 26 автора, които според него са най-добрите разкази на 20ти век.
Разказът може да се чуе ето тук в Старшип Софа - Наслада за слуха, вол. 25.:)
Няма коментари:
Публикуване на коментар