събота, май 26, 2012

Имението на Фарнъм - Робърт А. Хайнлайн

Авторитетите много трудно се развенчават. Четях до края с надеждата, че нещо, каквото и да е, ще се случи. Е, не се случи. До скоро си мислех, че "Няма да се уплаша от злото" е единственото изключение от правилото, че книгите на Хайнлайн винаги изненадват с нещо, за което никой до този момент не се е сещал. Сега си мисля, че тя беше направо иновативна на фона на "Имението на Фарнъм". През цялото време имах чувството, че произведението е писано просто за участие в NaNoWriMo.

Историята е предизвикана от неочакван обрат в Карибската криза - вариант, в който Съветският съюз все пак изстрелва няколко ракети с ядрен заряд срещу Щатите. Една от тях пада в близост до къщата на нашите герои. Причината за това точно попадение е, че те живеят в околностите на военна база. Патриархът на семейството Хю Фарнъм (военен ветеран), обаче, е напълно подготвен за такъв сценарий, вече е построил убежище под къщата си, запасил се е с провизии и непрекъснато преслушва новините, както и всички секретни и не толкова секретни информационни канали, за да може своевременно да се възползва от приготовленията. Моментът настъпва една прекрасна вечер, докато цялото семейство Фарнъм заедно с една приятна млада гостенка се е събрало да поиграе малко бридж. Хю Фарнъм издава команда и всички, включително чернокожия прислужник Джо и котката Док, се отправят към убежището. След не повече от денонощие установяват, че радиацията отвън е спаднала до нормални граници и всички излизат навън. Установяват, че светът е абсолютно непокътнат, горите са девствени, дивечът препуска волно из поляните, а хора не се мяркат никъде. Започват нов живот с наличните в убежището инструменти и технологии. Лека полека стигат до убеждението, че са попаднали в паралелна на тяхната предишна реалност, примиряват се и заживяват с това, което им е останало, също както първите заселници на Америка. След дълго и протяжно описание (повече от половината книга) на това, как точно протича живота им в новата реалност, изневиделица се появяват някакви странни хора, които не само, че не са диваци, ами притежават и нечувани технологии. На всичкото отгоре са чернокожи. Много скоро става ясно, че чернокожите са господстващата раса в новия свят, а нашите герои се намират някъде далеч в бъдещето, където за ядрената война се говори така, както ние говорим за Потопа.

Предполагам, че за хората през 60-те идеята за рязка подмяна на господстващата раса е била много изненадваща. Още повече, че по онова време, расизмът в Щатите е бил кажи-речи официалната държавна политика. От книгата, обаче, останах с впечатление, че Хайнлайн не е бил особено убеден в една такава промяна и по тази причина не си е направил труда да задълбава много-много. Нямам обяснение на това, защо той занимава читателите си в продължение на половин книга с преживяванията на героите си в дивотията в най-малки подробности, а когато се стига до описване на бъдещето и най-вече на технологиите, използвани от новите хора, е дразнещо лаконичен. Чернокожите от господстващата класа са представени, като преситени от живота римски патриции, надарени с изключителен интелект и прозорлив ум, преживяващи в общество, в което властта се предава от човек от мъжки пол на неговия първороден племенник. Прислугата е следващата по важност обществена прослойка, на която е делегирана и голяма част от управленските задължения на аристокрацията. Останалата част от простолюдието е оставена някъде на заден план. Религията е описана по особено бутафорен начин, може би за да стане ясно и на най-непрозорливия, че според автора единствената функция на религията е да държи човеците в подчинение и така да крепи реда в обществото.

Предположението ми е, че Хайнлайн няма отношение толкова към технологиите, колкото към психологията на индивида и обществата. Дори и в този аспект, обаче, книгата е силно повърхностна и претупана. Липсват изящно формулираните прозрения на Джубал Харшоу или задълбаването във философията на войната и обществото от Звездните рейнджъри. Хю Фарнъм взимаше винаги най-правилните решения, дори когато резултатите от тях не бяха съвсем задоволителни, а любимата му Барбара го гледаше в очите с преданост, на която би завидял всеки собственик на немска овчарка. От всичко, обаче, най-много ме подразни фамилиарниченето в диалозите. Възможно е това да отразява някакъв определен начин на говорене от времето на 60-те години, но важността, която си придаваха героите на моменти беше просто нетърпима. Мисля, че преводът подсилваше допълнително ефекта.

4 коментара:

Анонимен каза...

Хах, пропусна инцестите в името на бъдещата човешка раса от първата част. Общо взето опит за по една провокация във всяка половина на книгата, като резултатът е силно съмнителен. Според мен спокойно можеш да пропуснеш и "Отвъд залеза".

almaak каза...

инцестите само бях план, за да покажат, докъде трябва човек да се жертва в името на общото благо.
;-) провокациите не ги забелязах. явно са били добре прикрити.

lrll каза...

Четенето на това беше доста horrible experience. Не всичко на Хайнлайн е прекрасно, което може само да направи контраста с хубавите му неща по-ярък.

almaak каза...

@lrll
до едно време имаше съспенс дори, ама после съвсем се сбози.