Човекът, който обичаше Стивън Кинг – Бранимир Събев

Книгата на Бранимир е негов втори самостоятелен сборник с разкази, а първия му ("Хоро от гарвани") аз просто не съм го чел. Засега. Хорърът сам по себе си не ми е от най-любимите жанрове, но когато е изпипан ми е интересен като всяка друга "спекулативна" литература. 

Корицата е образцов пример как се продава литература. Оригинално име на автора, което обаче поради временна непопулярност е с дребен шрифт и в кьошето. Най-едрите букви привличат погледа, защото казват СТИВЪН КИНГ. Картинката също е важна, защото на нея буквално и много точно е представен едноименният разказ, който е озаглавил и сборника. Така си доволен и от първия поглед, и от последния. Маркетингът на автора също не е за подценяване. Бранимир има над 2 400 приятели във фейсбук, където за профилна снимка е поместил корицата на сборника. Пазарната му атака не подмина и блогърското братство, където щедро биват раздавани книги в замяна на ревюта. Тенкю и евала!:) 

За пореден път се доказва ефикасността на класическата рецепта за успешни истории - пиши за неща, които познаваш добре, пиши за неща, които предизвикват силни емоции у всички читатели - любов, страст, престъпност, опасности на живот и смърт. И си готов. Затова и харесах верните описания на народа по малките градове на татковината. "Страх от страха" (деца си разказват страхотии късно вечер), "Към Ада" (Хичкок, чиста проба) и "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" (продавачите на стари книги в кашони от еквадорски банани ги чувствам почти като роднини) бяха толкова реални и познати като атмосфера, че човек си вика: Брей, как ми се ще аз да я бях измислил тази история. Подозирам, че много от тях са автентични и е възможно след като авторът придобие световна слава по места да се правят организирани турове с гид за най-запалените му фенове.:) Харесах и подигравката с конкурса в Шумен, където организаторите изядоха една участничка, а последният останал автор на хоръри им разказа играта и ги изби до крак. По-познати и може би не толкова оригинални по усещане ми се сториха криминалните му истории, в които си имаше класически престъпници и детективи за герои и Америка за място на действието от рода на"Арлекин" и "Бягството". 

Стори ми се, че в книгата са намерили място и разкази, които не съм много сигурен защо са там ("Котешкият господар"). По-различни като оригиналност, сюжет и писателско умение те изпъкват като скромни провинциални гимназисти на прием на посланик. Други пък се набиват на око като непълнолетна циганка от Околовръстното на същия прием. Три от тях ("Видеокасети", "Любов моя, ангел мой" и най-вече "Благословеният, вещицата и дяволът") са си откровена порнография, която дори и поместена в художествено произведение си остава съществена грешка и оскърбява както читателските очи, така и името на титана от корицата. Недостатък при експлоатирането на чуждата слава е, че те задължава да държиш ниво. 

Личи, че Бранимир опитва да пише различно и експериментира с всичко – сменят се стилове, постройки, места и герои, епохи, какво ли не. Интересно ми е кой от всичките експерименти ще излезе най-удовлетворяващ за самия него и в коя от всичките засегнати посоки ще са следващите му истории. Поздравления и успех!