Хорът на забравените гласове - Майкъл Конъли

На детективите, които трябва да гледат в бездната. 

Неразкрито безпричинно убийство на младо момиче от преди 15 години се оказва лесно за проследяване с новите технологии за сравняване на ДНК. Този елементарен случай се пада на Бош като бонус след завръщането му от пенсия обратно в полицията. Лесното обаче приключва до там, защото се оказва, че много неща са били умишлено потулени, а извършителите още са в полицията и то на не маловажни постове. Всички обаче знаем самоубийствената мания на Хари да се интересува само от истината, но не и от усложненията и опасностите, които тя би причинила. Знам истории за такива ловни кучета, които веднъж като надушат диря, не я пускат, докато не намерят врага и не се метнат към сънната му артерия. Не лаят, за да извикат другите кучета и да предупредят ловците с пушките, действат сами, но обикновено не живеят дълго. И Хари така направи някои разкрития, които в бързината забрави да сподели с Киз, но тя не му се сърди дълго. В този случай Бош не можа да загази истински, само защото истината излезе по-тривиална от най-лошите му опасения. Конъли се беше погрижил пак да го уреди с мадама и по стар обичай ни спомена имената на заведенията, в които ядоха, и на изпълнителите, които се слушаха (Майлс Дейвис). Храната и музиката са доста съществена част при строенето на света в романите.

В живота и в природата мракът винаги чака. 

ps. Честит празник на всички, които могат да четат кирилицата!:)

Стихотворения - Димчо Дебелянов

Това е първата и доста вероятно последната книга с поезия, която ще се появи в този скромен блог. По принцип не разбирам по-голямата част от поезията и съответно не я понасям. Тази, която разбирам обаче, много ми харесва. За съжаление не мога да обясня достатъчно рационално защо. 

Започнах умишлено да препрочитам Димчо точно през април, когато цъфтят вишните. Направих го заради идеята, че за всяка книга си има подходящ момент за четене. Забравих обаче, че си има и подходяща възраст. Като ученик си въобразявах (спомени лишни), че имам лични причини така да ми харесват Дебеляновите рими. Не е като да нямам понятие какво е да си израсъл в малък бунтовно-възрожденски град, а на тротоара пред къщи да имаш две вишни. Да си ходил някъде и да си се връщал пак там. Всяка година, когато цъфналите вишни започнеха леко да светят вечер в тъмното, ми се дочиташе съответното стихотворение. 

Помниш ли, помниш ли тихия двор, 

тихия двор в белоцветните вишни? 

15тина години по-късно ми прави впечатление, че съвсем не са много стихотворенията в тази книжка, които дори малко да ми харесват. Повечето не ми казват нищо разбираемо и даже ми се сливат в едно петно от безцелно, клиширано и незапомнящо се стихоплетство. Все пак са останали и някои запомнящи се откъси, особено от хумористичните му и сатирични парчета. Първата ми асоциация на думата бохем е с Димчо, не знам защо.:) 

Ето още малко цитати, понеже така или иначе поезията е леко безсмислено да се описва. 

Седя у "Кирчо" сам-сами

и пия си на вересия. 

Неделна вечер е - шуми

по улиците и площади 

вън столичната голотия... 

Седя у "Кирчо" сам-сами. 

Уви! Неделните наслади 

не са ярем за мойта шия, 

която друг ярем сломи... 

Седя си, дишам си - и пия. 

*** 

Шум се дига, шум до Бога, 

шум и крясък, шум и бяс, 

цяла София в тревога -

 ето кризата у нас. 

*** 

За утре щедро ми обричаш 

палати - блясък и омая... 

О, зная - много ме обичаш 

и не обричаш на шега, 

но не е лошо и сега 

да пренощувам в твойта стая... 

А?

Презгранично пътуване или Георг и пътешествията – Ерих Кестнер

Hic habitat felicitas! 

По Хитлерово време, но преди войната, и най-точно през лятото на 1937-ма година един млад берлински доктор по подчинителните наклонения бил поканен от свой приятел на прочутия международен театрален фестивал в Залцбург, Австрия. Може да е на ей толкова от немската граница, но е в чужда държава, а по онова време било забранено да се изнасят повече от 10 марки на месец, които дори при тогавашния курс не биха стигнали за нещо повече от кафе и вестник. Затова младият Георг, този същият с подчинителните наклонения, прави единственото възможно нещо – наема си хотел в последното немско село преди границата и започва ежедневно да пътува до Залцбург (30 минути с автобус), където може да се наслаждава на фестивалното настроение, замъците и обеди и вечери, плащани, разбира се, от приятеля му. Не би могло да бъде по-добре, ще каже някой, който не е запознат, че още римляните са открили, че в Залцбург живее щастието и са го написали на мозайка. Георг също много бързо установил този факт от първа ръка, но не чрез четене на мозайки на латински, а чрез запознанството си с Констанца, камериерка в един от безбройните местни замъци. И тук започва интересното, което аз обаче нарочно няма да ви разкажа, за да си го прочетете сами.:) 

P.S. Може вече да съм споменавал, че Ерих Кестнер е титан на интелектуалстващия хумор, но пак ще го кажа: Велики са внушенията, езикът, стилът и смешките му! 

P.S.2 Съвсем не нарочно, но броени дни след като прочетох книгата ми се наложи да попътувам задгранично точно по пътя, който свързва Залцбург с Германия. И знаете ли, сега няма нито граница, нито кьорав митничар да ви провери колко марки носите, а навлизането в другата държава не се познава по нищо друго, освен по смяната на мобилния оператор и по изчезването на ограниченията на скоростта по магистралите.

Завръщането на Поета – Майкъл Конъли

Отговорът винаги е в детайлите.

Романът е достойно продължение на хитростите на Робърт Бакъс – агентът от ФБР, който оглавяваше отряда за залавяне на серийния убиец с прякор Поета, докато накрая не беше излязло, че самият Бакъс е въпросният убиец. Достатъчно умен, за да се измъкне почти невредим. В настоящия роман Бакъс се завръща с друга серия убийства и сложен план за елиминирането на двамата си най-добри ученици във ФБР, който план обаче за него самия няма същия щастлив завършек както преди. Защо така и каква е разликата ли? Разликата се казва Хари Бош. В предишния роман той не участва, а в този се оказва намесен случайно в ролята на частен детектив. След пенсионирането си се занимава с това. Леките загадки около смъртта на бившия агент Тери Маккейлъб (онзи с присаденото сърце) тласнаха Хари по такава поредица от събития, която от една страна го вкара в леглото на хубавицата агент Рейчъл Уолинг, а от друга го изложи на капаните на Поета и за завършек го хвърли в един от прочутите канали на ЛА по времето на най-изобилния порой в града от век насам.

Бетонният канал, който минава в края на задънената  Валерио Стрийт.

Запазената марка на Бош – да вика подкрепление, но да не го чака – беше приложена за пореден път и пак даде добри резултати. В началото на романа слушахме заедно с Хари един по-нов диск на Лусинда Уилямс, наречен „Свят без сълзи“, докато се возехме в черния му мерцедес (!) през пустинята Мохаве на път към Лас Вегас и наближавахме злополучната отбивка за Зайзикс. (Ама че име, Zyzzyx! Ето така се правят запомнящи се герои и места.) Припомних си прекрасното чувство да следя събитията заедно с Хари и да усещам как засилва усилията си в момента, когато усети, че е на прав път. Как подхранва яростта, за да я използва, защото той също е от Преживяващите.

Няма да ми омръзне да осмивам заглавията на българските издания. Къде е The Narrows (Теснините), което се връзва с всички второстепенни нишки, и къде българският плосък, че чак едноизмерен вариант?

Още за същата книга – при Копо. И за да не дублирам неговите цитати, ще приложа други.

Можеш да превъртиш и да се откъснеш от света. Можеш да повярваш, че си вечен неудачник. Но детската невинност те връща обратно и те въоръжава с щит от радост, който да те пази. Бях го научил късно в живота, но не прекалено късно. Никога не е прекалено късно. Сърцето ми се късаше при мисълта за нещата, които дъщеря ми щеше да научи за света. Аз знаех само, че не искам да я уча на нищо. Чувствах се опетнен от пътищата, по които бях вървял в живота си, и от нещата, които знаех. Не бях получил от тях нищо, което исках да притежавам. Исках тя да ме научи.

***

С Елинор се бяхме опитали да крием споровете и суровите думи от ушите на дъщеря ни, обаче понякога стените са тънки и децата, както започвах да разбирам, са най-добрите детективи. Много ги бива да подслушват.

***

Да разчиташ на предположения бе все едно да сипваш пясък в резервоара на колата си. Това беше пътят към провала.

***

Затворих телефона. Продължавах да се усмихвам. Няма нищо по-прекрасно от това да си желан или добре дошъл. Да те ценят.

Разкази – Уилям Фокнър

Жени. Пълна загадка. Уж ги искат [бебетата], а като се родят, плачат. Загадка. За всеки мъж.

По шантавостта на част от разказите трябваше да се сетя, че вероятно авторът е получил и Нобелова награда, напоследък съм убеден, че това е от основните критерии. Други от разказите му за американските южни щати обаче, като първата половина от „Стръвницата“, са такова откровение, каквото трудно може да се предаде с думи. Истини за самостоятелни малки момчета, за гора, за оръжия и дивеч, за бедни или богати неудачници, които обаче всички усещат и разбират ценността на дивото и свободата. Или пък „Коса“ (за мълчаливия бръснар и момичето), „Слез на земята, Мойсей“ (за умрелия бандит, когото погребаха най-почтените хора в градчето), „Черните панталони“ (покъртителната история на якия негър, на когото умря жена му и той се пречупи) - много човешки и човечни истории за драмите на малките, слабите и беззащитните, които обаче имат същите сърца като големите и силните. Вероятно за това също награждават. 

Подозирам, че Фокнър е имал известни психически... особености, поради които е писал малко по-различно от нормалното. Например основите на т.нар. магически реализъм на 100те самотни години на Маркес аз ги виждам заложени още в разказите на Били Фокнър. Отнесеност и несъсредоточеност, дълги монолози на индианци, негри или други южняци, изречения от по една страница сякаш казани на един дъх от човек, на който в природата му е за никъде да не бърза, премятащи се като в кошмар картини, за които нито героят, нито ние като читатели сме сигурни наистина ли сме ги видели или сме си ги измислили. Битова лудост, предавана поколение след поколение. Дори в „новаторските“ приказки на Радичков (привързани балони, верблюди, барутни буквари и т.н.) също личи да са имали за пример Фокнъровия маниер на разказване, само че не за селата около град Монтана, а за тези около река Мисисипи. (Ето че все пак успях да го извъртя така, че Монтана и Мисисипи да имат и друго общо, освен като имена на щати.) 

Тук има малко биография за Фокнър, а тук – видео и превод на български на прочутата му реч, която произнася, когато му връчват Нобеловата награда за литература. 

Като преподавател в университета във Вирджиния Уилям Фокнър формулирал следните съвети за млади писатели. Ще се убедите, че са брилянтни. 

1. Вземи каквото ти трябва от другите писатели – предшествениците са на разположение, а писането е аморална дейност в това отношение. 

2. Не се притеснявай за стила си, по-важно е съдържанието. 

3. Пиши от опит, но гледай дефиницията ти за “опит” да е доста широка – всичко, което си чел, почувствал или си си представил, е опит. 

4. Изучи добре героите си и историята ще се напише сама – когато създадеш добър герой, ще трябва само да отразяваш какво той казва и прави. 

5. Използвай минимално диалект, иначе ще отблъснеш читателите. 

6. Не изтощавай въображението си – важно е да спреш, когато историята е още “гореща”. 

7. Не си търси извинения – ако искаш да си писател, нищо не може да те спре.