Господарят на светлината - Роджър Зелазни

Неблагодарно момче се оказа тоя Зелазни. Аз му давам шанс за поправителен след като се изложи с Хрониките, посягам към роман, за който е взел “Хюго” през 68-ма, и който доста хора ми препоръчаха, за да си оправя вкуса след Амбър, а той ми се подиграва.
Книгата ми заприлича на извратен сериал, в който сериите не само свършват на най-интересното (това донякъде прощавам), ами и всяка следваща все едно е от друг филм. Е, аз няма на всяка глава да почвам да се запознавам с действието и героите отначало, я! Искам книгата като захване веднъж, да си кара ако не със забързващо, то поне със същото темпо до края. Какви са тия несериозни похвати, свърши ми – почни ми?! Ако ще прескача от една сюжетна линия на друга, то поне като го прави, те да са на една фаза на развитие, та да не ми угасва желанието за четене. От най-прекрасните битки, той ме праща в отнесени размишления за природата на човека и религиите му. Не че са лоши, напротив, доста мъдри неща има в тях, а и добре е наредил думите в устите на подходящите богове, ама защо го прави като леден душ?
И Атрибутите на боговете също малко ме … разсейваха. Можеше преводачът да избере и друга дума, като че ли…
А тоя диалог между Кали и Яма направо ме уби. Все едно си приказват Брук и Рич в 2719-та серия…

— Господарю мой…
— Ти се колебаеш?
— Всичко е толкова неочаквано, Яма.
— И ти се замисляш дори и за миг върху това предложение?
— Длъжна съм.
— Кали, ти ме измъчваш.
— Нямах такова намерение.
— Настоявам, да се откажеш от това предложение.
— Аз съм пълноправна богиня, а не само твоя жена, Бог Яма.
— Какво значи това?
— Че сама взимам решенията си.
— Ако приемеш, Кали, това ще означава, че между нас всичко е свършило.
— Няма съмнение.
И още, само че тук са Себастиан де Мендоса и Лусесита…

— Приветствам те, Кубера.
— Приветствам те, Ратри.
— Защо седиш тук в усамотение?
— Защото нямам с кого да споделя самотата си. А ти защо идваш — сама?
— Защото нямах с кого да разговарям — до този момент.
— Разговор ли търсиш, или съвет?
— И двете.
— Седни.
— Благодаря ти. Страхувам се.
— И може би си гладна?
— Не.
— Вземи си плод, ще ти налея и сома.
— Добре.
— От какво се страхуваш и как да ти помогна?
— Видях Бог Яма да излиза оттук…
— Да.
Но пък битките бяха прелестни, не може да се отрече. Имаше и персонални двубои, и титанични сблъсъци на грамадни армии. Въобще – изпипана работа. Защо ли не се е ориентирал Зелазни към писане на специализирана военна фантастика?
Много ми допадна като цяло средата на действие и героите – въплътени в образите на източни богове. Тяхната философия винаги ме е блазнела (“винаги” – откакто съм съзнателен човек – след 20-тата ми годишнина – и след като се запознах с другите господстващи религиозни течения и видях, че не струват;). Забелязъл съм, че и други писатели са се изкушавали от разкоша на будисткия начин на мислене и успешно са го прокарвали в книгите си. Току виж, наистина се окаже водещата философия на близкото бъдеще. За мои лични фаворити мога да обявя Сидхартха, Кришна, Ратри и Яма. В този ред и без да обяснявам защо.

Май нямам повече думи.