Увлекателна е и те кара да й вярваш. Добре е, че тази и предишната бяха толкова кратки. Бях започнал прогресивно да се изморявам и раздразвам от недомлъвки за „Голямата загадка”. В последните 20 страници пак имаше наситен опит да се обясни бързо и ясно всичко, което постоянно се заобикаляше в предишните 80. Подходът не е лош, премерено е колко може да носи тази празна загадъчност дори и най-запаленият фен, преди да напсува братята и да зареже книгата или да прескочи направо в края и да види за какво ще става дума.Поставиха се някои интересни въпроси, от които за мен като че ли най-важен остана: Благата на боговете са вятър, който издува платната, но надига и буря.
Може да няма питанка, но си е въпрос. Трябва време, за да помисля върху него, а почти сигурно ще ми трябват и хора, прочели трилогията. Доброволци?:)
Малко несигурен останах, чудейки се как да тълкувам дори самото заглавие. Вятърът е заплахата и винаги е необходимо някой да се изправи над тълпата, за да бъде жертван за усмиряването й? Може би, а може би не, не знам...
Да разбереш, значи да простиш.
***
И притежаваше едно рядко качество за неговата възраст — не се разочароваше от несполуките. За него нямаше отрицателни резултати. Нещо повече, отрицателните резултати от разследванията го радваха точно толкова, колкото и редките положителни.
***
Вятърът на боговете надига буря, но той издува и платната.
***
От всички възможни решения избери онова, с което ще направиш най-голяма добрина. Не най-обещаващото, не най-рационалното, не най-прогресивното и, разбира се, не най-ефективното, а онова, което носи добрина.
Това последното за мен е новото „щастие даром” от Пикника. Дори сега ми се струва, че е по-добро. По-прогресорско е.
3 коментара:
На мен ми подейства по точно обратния начин - загадъчната атмосфера много ме радваше. А обясненията - можех да мина и без тях.
Може би е защото донякъде можех да предвидя края на книгата по това, че (СПОЙЛЕР!) Т. Глумов е син на Лев от втората книга, а Лев произлиза от яйцеклетка на прогресори.
На тази база и можех да тълкувам омразата на Т.Глумов към странниците с това, че той донякъде принадлежи към тях, но едновременно с това не съвсем. От там и основния конфликт - Трябва ли да загърбиш себе си за да се развиваш? Едната страна е старото поколение, което поставя моралните ценности на първо място "не най-прогресивното, а онова, което носи добрина." Другата - Т.Глумов, който през цялата книга се стреми към звездите, и най-накрая ги достига, но му се налага да жертва своето човешко щастие. Финалната дилема пред Т.Глумов е всъщност избор между щастието (да замине на приказната планета Пандора с жена си) и знанието/развитието (да се превърне в Странник.)
Загадъчната атосфера и мен ме радваше, не ме разбирай погрешно. Та то всъщност там му е силата на романа.:)
Очакванията, с които се бях натоварил още от Острова, (за дилемите, които никой не може да реши) ги видях най-ясно в тази. Накрая аз всъщност бях изненадан от това как се разплете цялата работа. Наистина до последно си мислех, че или наистина има заговор на Странници, или Т.Глумов го гони яката параноя. Но не очаквах да е нещо трето. И чак към края на всичките недомлъвки вече и мен ме осени подозрението.:)
Това с людените обаче не ми хареса особено. Някак като нечестно измъкване от заплетена ситуация ми дойде.
за мен и при трите новели края не оправда очакванията. Людените би трябвало да са нещо като странници. ама май и авторите не знаят доколко това е така.
Публикуване на коментар