Ехо Парк - Майкъл Конъли

Кучето, което храним.

Преди 13 години Хари Бош разследва изчезването на млада жена, но не успява да открие абсолютно никакви улики. Един ден обаче му се обаждат от прокуратурата, че един заловен сериен убиец е готов да направи пълни самопризнания и за други престъпления срещу гаранция, че няма да бъде осъден на смърт. Едно от тях е убийството на същата тези Мари Жесто. Бош трябва да провери верността на тези самопризнания, защото престъпникът може би само се опитва да избегне екзекуцията, като поема вината за други убийства. 

Улавям се, че напоследък в ревютата на романите за Хари Бош обръщам несъразмерно голямо внимание на музиката в тях и на местата на действие спрямо самото действие. Не е представително, но не мога да се спра, толкова ми е приятно и е в такава силна връзка със сюжета, че пропускането на тези заложени от Конъли капани ми се струва като да пиеш хубаво вино без дори да го подушиш.

Много характерно и на място беше първото парче, което слушаше Бош - It's Just Work for Me на Ry Cooder от албума Chavez Ravine. За булдозериста от 50те години, който няма скрупули да събаря бордеите в едноименния бедняшки квартал, на мястото на които ще бъдат построени нови съвременни жилища. Иронията е, че съборетините наистина са премахнати, но нови сгради така и не са построени. Десетки години след това на същото място е издигнат стадионът на Доджърс. Много обичам да се запознавам с нови места по подобен начин. Така попиваш характерната им атмосфера заедно с музиката им, с историята им и настоящето им. И ги запомняш.

Във връзка със скритата в документите по случая с изчезналата Мари Жесто информация, която на пръв поглед се пропуска, се споменава и онзи странен албум на Колтрейн и Телониъс Монк, който са записали през 1957. Той е стоял нечут и неразпространен до 2005, когато някакъв служител прави инвентаризация на Библиотеката на Конгреса и го открива за света.

Много ме впечатли историята за двете кучета, които всеки храни, която убиецът разказа на Хари към края на историята, когато вече драматичната развръзка беше осезаемо неизбежна.

- В [приюта за сираци] "Макларън" имаше една приказка: у всеки човек живеят по две кучета. Едното добро, другото зло. Те непрекъснато се борят за надмощие, защото само едното може да вземе връх.

- И?

- Печели онова, което храниш. Аз съм хранил погрешното, а ти - правилното.

Това е един от романите на Конъли, които най-добре допадат на моя вкус. Имаше малко повече екшън и нула съдебни зали. Имаше толкова обрати в предположенията на Бош, че дори аз, който се предполага вече да съм запознат с маниера на разследванията му, се изненадах на няколко пъти. А не е ли това най-хубавата част във всяко криминале?:)