Един ден на Иван Денисович – Александър Солженицин

В по-студените дни около празниците ми се стори особено подходящо да почета Солженицин. Стана така, че колкото повече температурите падаха под нулата, по-интересно ми беше да чета за Иван Денисович. Понякога ми се доспиваше, задрямвах, после ставах да сложа дърво в печката, и продължавах да чета.

Толкова искрена и интересна проза не помня откога не бях чел. Без егоистичните труфила като самоцелно оригинален стил, без претенции към постройка, без измислици-премислици като „моята сила са героите и езикът” или други такива. Защо изобщо са нужни, когато човек може да разказва естествено? Да прочетеш как живеят хората, които освен живота си, друго общо взето нямат. И именно как достойно го живеят. Пък било то и в концентрационните лагери в Сибир на така хуманния, братски и любим наш Съветски съюз. Ще се опитам повече да не коментирам, да не давам оценки, точно както го е направил Солженицин. Лежал е там, държали са го гладен, болен, унижаван, тормозен и бит. Години наред е работил ежедневен тежък физически труд при температури от порядъка на – 30°. На такива места не си никой, там си нищо, дори и човек не си, само буква и номер: Щ-854. Присъдите по онова време, за да попадне човек там, са били два варианта – 10 и 25 години. Изтърпялите ги докрай – трагично малцинство. Причините за раздаването им – своеволна и безконтролна злоупотреба с политическа власт.

Силният човешки дух - може би това е най-простото, което обединява повестта и останалите разкази в книжката. Другото е, че задължително трябва да бъдат прочетени. Би било хубаво това да стане и като „Един ден на Иван Денисович” бъде включен в задължителната програма в гимназиалния курс. Не се плашете, достатъчно кратко е, все пак е „само” един ден.

Две загадки има на тоя свят: как съм се родил – не помня, как ще умра – не зная.

***

Корицата на българското издание от 1990 изглежда като груба и нарочна подигравка с автора, ако се има предвид този негов критичен цитат от началото на разказа „Великденско кръстно шествие”:

В днешно време познавачите ни учат, че с маслени бои не трябвало да се рисува всичко точно както си е. Че затова си имало цветна фотография. Че с разкривени линии и със съчетания от триъгълници и квадрати се предавала мисълта на предмета вместо самия предмет.

Текстът можете да го прочетете тук, а коментари за него – тук и при Лора. Припомням, че това е книга от 1962 (няколко години по-късно Солженицин получава Нобелова награда за литература, скоро след това е изгонен от СССР), и която книга по обясними причини е издадена у нас чак през 1990.