Вълци - Хилари Мантел

Започвам с уговорката, че съм пословичен с пристрастеността си към Острова. Тази книга беше много интересна за мен, не на последно място и заради това. Интересна ми е историята на всички народи, обитаващи това парче мокра и студена суша в покрайнините на Европа и мисля, че от нея може да се научи много за това, как и с цената на какво се изгражда една що-годе уредена държава и най-вече зряло общество. Накратко във "Вълци" се разказва за този период от царуването на Хенри VIII (началото и средата на 16-ти век), в която Англия уж в следствие на един каприз на краля, решава да прекрати зависимостта си от католическата църква и да поеме по свой собствен път. Америка е веча открита, но от нея все още няма голяма икономическа полза. Турция вече владее цяла Югоизточна Европа. В Италия има n на брой републики, които овладяват изкуството на търговията до съвършенство. Франция търси своя път (по френски ;), Испания обикаля земното кълбо и колонизира, а германските народи от една страна са обединени под шапката на императора на Свещената Римска Империя, но от друга се чувстват подмамени от реформаторските идеи на Мартин Лутер. Ситуацията е динамична, но като че ли никой не вижда интерес от мащабен военен конфликт. Кръвопролитията са на ниво бунтове и локализирани граждански войни на религиозна основа. Ренесансовото изкуство се вихри със страшна сила.

В книгата има много силни персонажи, както женски така и мъжки. Главната роля се пада обаче не на краля (и неговите много жени; това би било твърде банално), а на Томас Кромуел, който е commoner - поданик на монарха, без аристократичен произход - син на ковач, действащ правник (ако си жител на Лондон през 16-ти век и искаш да продадеш на някой прасе или парче земя е добре да имаш договор, формулиран така, че в случай на нужда да не може да бъде лесно атакуван в съда - работа, която може да ти бъде свършена от правник срещу определено заплащане :), който успява да се издигне до поста главен секретар на краля. Иначе казано, една широка скроена личност - както физически, така и духовно с многостранни интереси, хитроумен език и силно развит политически нюх.

Според критиците романът е изключително исторически точен, но както знаем, историята е преди всичко инструмент на политиката, така че и тази може да бъде преразтълкувана по друг начи след някоя и друга година. Сигурен факт обаче е, че образът на Томас Кромуел в книгата е великолепно развит от Хилари Мантел. До този, идеята ми за историческия роман се свършваше с "Асеневци" - нашите хора, българите, сме адски благородни и симпатични, но долните византийци само ни прецакват и въпреки това, където ги хванем ги бием. Ахелой, Клокотница, страшна работа. В общи линии нещо като приключенски роман с претенции за достоверност. Моите уважения към Фани Попова-Мутафова, книгите и са изключително добре написани (особено ми хареса частта за Калоян, която по спомен беше, като че ли най-обективна), но когато срещу нея Хилари Мантел противопоставя нещо такова:

"Но ако става въпрос за дългосрочно сближаване с французите - в това отношение той, Кромуел, споделя скептицизма на своите приятели в търговските среди. Човек, който е бил в Париж или Руан и е виждал как майките дърпат за ръка децата си и казват "Спри да ревеш, за да не повикам някой англичанин", е склонен да мисли, че всякакъв съюз между двете страни може да бъде само формален и нетраен. На англичаните никога няма да бъде простена способността да рушат, която проявяват винаги, когато напуснат собствения си остров. Английските войски са опустушавали земите, през които са преминавали. Сякаш умишлено са извършвали всички деяния, недопустими според правилата на рицарството и са нарушавали всички военни закони. Не става дума за битките - помни се онова, което  са вършели между сраженията. Опустушавали и насилвали в обхват от четиридесет мили около линията, по която се движели. Горяли реколтата в нивите, изгаряли къщи в хората в тях. Вземали подкупи и в пари, и в натура, а когато лагерували някъде, карали хората от околността да им плащат за всеки ден, през който ги оставяли на спокойствие."

започваш да си мислиш, че представата (втълпявана ти в училище и с разните детски книжки) за един безупречен монарх, който е толкова вездесъщ, че успява да анихилира всичкото зло в своите владения и с един замах да вдигне царство за чудо и приказ, е може би по-скоро митологична. Иначе казано, дори и в една държава, управлявана от абсолютен монарх, факторите, които влияят върху нейното развитие са твърде много и точно на тях рядко обръщаме внимание, когато четем историята. Може би, защото голяма част от тези малки и вероятно на пръв поглед незначителни политически решения не са чак толкова благородни и морални, колкото би ни се искало.

"Така се решава съдбата на народите - от двама души в някоя малка стая. Забравете коронациите, конклавите на кардиналите, блясъка и процесиите. Така се променя светът; с едно побутване на сметалото; с една драскулка на перото, която променя смисъла на някоя фраза; с въздишката на минаваща жена, оставила след себе си лъх на портокали или розова вода; с ръката и придърпваща завесите на леглото; с потъркването на плът в плът, тихо като дихание ..."

Именно тези нечисти решения не са спестени в книгата и това я прави изключително четиво. Набедената пророчица, която е подучвана от свещениците да говори против краля е изгорена на клада, а техният живот е помилван, имуществото им отнето в полза на короната. Кардинал Улзи, при когото Томас Кромуел започва политическата си кариера, умира в немилост и замъкът му е отнет пак в полза на короната, защото Томас Мор и хората около него подшушват на краля, че собственият му лорд-канцлер работи против интересите му. Самият Томас Мор е обезглавен, защото отказва да подпише закона, бетониращ властта на Хенри над религията в Англия, подготвен от Кромуел. Кромуел постига целта си да се хареса на своенравната Ан Болейн и използва придворните и дами, за да задоволява апетитите на краля. Особено приятна е тръпката от това, че никъде в прав текст не се казва, каква е целта на всичкото това суетене и все пак резултатът или по-скоро някаква визия за него лека полека започва да прозира. Политическите ходове, описани в книгата могат да се нищят до безкрай за голямо удоволоствие на нищещите ги.

Романът е изключително модерен и написан на страшно високо ниво. Безкомпромисно кратки описания на действието и второстепенните герои, хиперактивно подскачане във времето. Един миг невнимание, и се налага да препрочиташ. Няма начин да ти стане скучно. Без да преувеличавам, начинът на писане донякъде напомня на Уилям Гибсън - разстоянието между две изречения е голямо и трябва да го прекрачиш сам. Няма кой да ти помогне. Отвсякъде те заливат имена и хора, които трябва да навързваш в общата история - седиш на стана, нишките идват и няма начин да спреш да тъчеш. Началото е а-ла Стивън Кинг:

"Кръвта от раната на главата - плод на първото усилие на баща му - се стича по лицето му. Освен това не може да вижда с лявото си око, но ако примижи, с дясното си око може да забележи, че шевът на единия ботуш на баща му се е разкъсал. Канапът се е измъкнал от кожата, един груб възел е засегнал едната му вежда и е отворил друга рана... Но студът го пронизва, и то само на едно място - през скулата, притинсната към калдъръма."

Раждането на Елизабет е описано подобаващо лаконично:

"Кромуел си казва: 'Кралят се е подготвял'. Както вероятно и всички останали.
Кралят се отдалечава, упътва се към покоите си. Казва през рамо:
- Да бъде кръстена Елизабет. Отменете турнирите.
Болейн проблейва:
- А другите церемонии по план ли ще протекат?
Никакъв отговор. Кромуел казва:
- Действайте по план, докато не получим друго нареждане. Аз ще трябва да стана кръстник на... на принцесата."

Преводът, който със сигурност не е бил лесна работа, е на Боряна Джанабетска и според мен е доста добър. Заглавието е преведено малко странно и няма много общо с английското по смисъл. В оригинал книгата се казва Wolf Hall - името на семейното владение на рода Сиймор, като може би идеята е била да се подскаже, че Джейн Сиймор ще роди дългоочаквания мъжки наследник на Хенри. Лично аз бих се пробвал с нещо по-поетично - Вълчи покои, или нещо подобно.

Корицата не е най-върховната, но като гледах и оригиналните не са съвършени, с изключение на червеното издание. Може би най-много бих се зарадвал на книга с твърди корици с Розата на Тюдорите отпред.