Престиж – Кристофър Прийст

Романът разказва за личното и професионално съперничество между двама илюзионисти от по-миналия век, която вражда продължава през целия живот и на двамата. Историята обаче е написана така, че първото ми изречение може да бъде съвсем вярно и едновременно с това почти всяка една от смислово натоварените думи да не бъде вярна. 

Романът не е точно роман. В него има срещи с поколения наследници, смяна на гледни точки, стотици страници четене на дневниците на двамата основни герои. По-миналият век също не е достатъчно точно като определяне на времето, защото към края на животите си те вече са в миналия век. Двамата може би не са точно двама. Илюзионисти е по-изискана дума за фокусници, обаче всъщност звездният номер на единия от тях не е фокус, а наука – модерна за времето си физика. Съперничеството изобщо не спира със смъртта им. 

Начинът на поднасяне на информацията в началото посажда много неизвестни и неразбиране, които се предполага финалът да изясни, но не се получава точно така. Не е добре да четеш една книга 300 страници в неведение и в последните 100 да ти се поднесат някакви незадоволителни обяснения. Както може би съм споменавал, най-важният въпрос от всички на света е „защо?“. А тук на него рядко биваше отговаряно задоволително. Дори и да приемем за даденост, че пренасянето е възможно дори с техническите средства на 1900та година, пак остават достатъчно допълнителни дразнители за логиката. Защо престижите не се разлагаха с времето? Защо полупренесените образи не старееха и не умираха? Защо още в самото начало не ни казаха, че номерът на Професора е с двама души? Така леко раздразнен дочетох книгата главно за да разбера топ номерата на двамата фокусници, а не защото е достатъчно грабваща. Трилърската й страна малко отстъпва.

Това обаче са въпроси без отговор само към автора. Преводът на Тушков е на ниво, а издателство Август също са си дали достатъчно труд, за да се превърне книгата в качествен продукт. Чак в края на прочита видях, че на предната корица има разлика между двата образа. Август, благодаря ви за така любезно предоставеното четиво.:) 

Други хора за същия роман – Христо, Ирина и Точка.

Анн от фермата "Грийн Гейбълс" - Луси Монтгомъри

Хубава, добра книга. Ще се помъча да повторя добра или доброта още няколко пъти, за да придобие човек представа защо е прочута и четена и досега. Преди години имаше и сериен филм, от който обаче май не си спомням почти нищо. 

Двама старци, брат и сестра, добряци живеещи във ферма на канадския остров Принц Едуард, решават да си осиновят по-големичко момче от сиропиталище, за да им помага със земеделската работа, понеже вече трудно смогват. Става обаче грешка и за тях на гарата пристига кльощаво момиченце с рижи плитки и голяма уста, която почти не млъква. Момиченце на 11 години с толкова буйно въображение, каквото едва можете да си представите, и което, повтарям, не спира да приказва. Може да ви надуе главите дори и само като четете какви ги приказва. Детето обаче освен това е и обичливо и както всички малки животинчета има инстинкт да се привързва, а на старците душа не им дава да го върнат. Така остават да се гледат и превъзпитават едни други. В рамките на няколко години характерите им взаимно се очупват, променят и израстват, ако въобще това е подходяща дума за описване на характери. Следват приятелства, премеждия, изпитания, училищни и други вълнения. 

Историята върви плавно, полека, може да ви се стори дори леко бавно, но тя има ход, който точно съответства на темпото на времето, в което се е развивала - 1908. Емоциите, които буди, са разнообразни, но винаги най-естествени и здравословни. Ще се убедите, че предизвикателствата и проблемите на крехката младежка възраст не са се променили особено за 100 и кусур години. 

Марк Твен бил казал навремето, че Анн Шърли е „най-доброто и най-обичано дете в литературата след безсмъртната Алиса“, с което има шанс да се съглася, но само в частта до литературата. Нека не се изсилваме в посока на разни психеделични изстъпления, моля. 

Монтирал съм друга корица, понеже поредицата детски романи с жълти корици на издателство Пан е в състояние да отблъсне с външния си вид дори читатели с по-здрав стомах от моя.

Много ми се ходи на остров Принц Едуард. Искам да видя природата, сегашните му ферми, червената земя. Въбоще, чувствам го много познат и близък. 

Запомнихте ли, че това е една добра книга?

Пророкът – Джубран ал Джубран

За пръв път чух за Джубран като студент от едно момче от Сирия. Заедно стажувахме тогава на чуждо и за двама ни място и някак се оказа, че имаме сходни вкусове за книги, футбол, жени и много други важни за зелените ни глави неща. Та тогава той ми каза, че имало един тип, който е написал много прилични истини за всички тези основополагащи теми. Арабин, живял в Америка, писал отдавна, но със съвременни разбирания. Звучеше малко объркано и не в любимия ми стил, но какво пък, рекох си, и по препоръка прочетох точно „Пророкът“.

Колкото и да претендират, че обичат да имат собствено мнение, права и свободи, всъщност повечето хора предпочитат да им е предписано как да действат. Да им е казано точ в точ от някоя по-висша инстанция и да не му мислят много-много. Да имат мъдри хартийки в глинените си глави. Такъв менюъл, казват, е донесъл Мойсей от планината, такива са писали Ницше, Куелю и кой ли не, включително Джубран. Предписал е как е добре да се държи човек в основните житейски ситуации и какво да мисли по въпросите за любовта, смъртта, брака, децата, работата, яденето и пиенето, законите, приятелите, свободата, удовоствията и т.н. ... Ако беше живял 100 години по-късно, вероятно би се изказал и по насъщни въпроси като легализирането на марихуаната, абортите, диетите, гей-браковете, консервантите, наборната служба, силикона в бюстовете, растителните мазнини в сиренето, атомната енергетика, домашното раждане, шистовия газ и монополите. Няма майтап.

Преди десетина години познавах един млад сирийски програмист с много буден ум, който специализираше по темата Изкуствен интелект. Смешното е, че тогава от един институт с 200-300 души народ най-добре се разбираха един православен и един арабин с диалектически конфликтните имена Христов и Абдула (Abd-allah). Дано да е жив и здрав, защото в момента страната му има отчаяна нужда от хора със здрав естествен интелект.

Вероятно сте чували объркващата фраза: Вашите деца не са ваши деца. Е, от Джубран е.

Your children are not your children. They are the sons and daughters of Life's longing for itself.

***

Your friend is your needs answered.

Смъртта е моят занаят – Майкъл Конъли

В самото начало, след първия му роман, се бях се зарекъл да чета само (или поне първо) книгите на Конъли, които са за детектив Хари Бош, и то хронологически. Застраховка против разочарования. С времето обаче се случи така, че четох и романи с главен герой Мики Холър и (о, чудо!) си бяха съвсем добри. Четох и за съвместните приключения на Хари и репортера Джак Макавой („Примката на совата“), а накрая стигнах и до „Завръщането на поета“. Тук вече ми дойде много – как да чета за завръщането на някой, когото изобщо не познавам? Романът „Поетът“ (преведен на български като „Смъртта е моят занаят“, без коментар) е от първите на Конъли, там разследването се води от Макавой и съответно аз съм го пропуснал. Затова принуден от обстоятелствата си наваксах чак сега. Както беше писал вече някой, премеждията в света на Майкъл Конъли са така навързани, че на практика е невъзможно да изолираш само една нишка и да си четеш само нея. 

Поредица самоубийства на полицаи от различни краища на Америка. Всички те са разследвали много тежки престъпления срещу деца или млади хора, извършени с шокираща жестокост. Претоварената психика на разследващия не издържа на ужасите и в един момент той се самоубива – това е популярното обяснение. Няма нито една следа, която да сочи друго. И все пак един журналист от провинциален вестник открива и доказва, че всичко това са майсторски нагласени убийства, извършени от един и същ човек. Всяка от жертвите е оставила кратичка предсмъртна бележка, която винаги е стих от Едгар Алън По. Затова намесилото се по-късно в случая ФБР кръщава издирвания сериен убиец Поета. На повърхността започват да изплуват педофилски мрежи и един особено педантичен ум.

Добра история, много майсторски поднесена, с напрежение, лична опасност, а развръзката прилича на многостепенна ракета или заря-проверка – изненада, втора, трета, финал. А след финала идва „Завръщането на поета“. Ту би континуед...

Добри думи за същата книга от Копо и Даниела.

Нация - Тери Пратчет

Един човек е нищо. Двама са нация. 

Възможно ли е да бъде весела и оптимистична книга, в която още в първите страници е била издавена една нация, а друга е полуумряла от чума? Ако наистина си задавате такива въпроси, явно имате остра нужда от четене на още книги от Пратчет...

Приятен роман в духа на последните детско-юношески неща на автора. Долавя се солена нотка като от "Островът на съкровищата", може би капка  възмъжаване като от "Книга за джунглата" и вълни от любим пратчетов хумор, някои от които възголемички. Пак има достатъчно зададени философски въпроси и предложени чрез действията на героите възможни отговори. Колко бързо се става възрастен, колко тежи отговорността за взетите решения, когато още не знаеш какво да решаваш? Как се живее заради някого и заради нещо по-голямо и от двама ви? И куп други важни такива. Струва си да се прочете и може би в тийн-възрастта би имала най-голям ефект.

Намерих неочаквани коментари за "Нация" на неочаквани места. При Блажев има пространен текст от друг човек, който обаче доста дразнещо е побързал да погребе Пратчет с използването на думи като „лебедова песен“ и „последната книга на Тери Пратчет“. Настроението ми се пооправи, когато най-неочаквано за мен се оказа, че на сайта на Максим има чудесно интервю с Тери, включващо и въпрос за тази книга. Трябва да му се обърне повече внимание на Максим, явно разбира от кладенчова вода.:) 

Интересно се случи, че четох книгата много скоро след като гледах филма The Impossible, който разказва за цунамито в югоизточна Азия.  Напоследък съм станал забележимо по-ревлив...

Ако живеех край морето, бих си татуирал стилизирана вълна. 

... да убиваш също е част от това да си мъж. 

*** 

Ако ще се жертвате, казал по-късно Мау, тогава жертвайте времето си на олтара на всеобщото благо.