Нанотех - фантастична антология

Чакай, блогъре, и аз да кажа. За наното. Нали било (още от началото на 90-те) много модерно и доста писатели, които закъсвали с решенията на създадени от самите тях проблеми, започнали да се изкушават да хвърлят бремето на малките богове-машини и да ги оставят да се оправят кой както знае. Имало обаче и смислени творби, които занимавйки се с нано-машинки, се отнасяли по-сериозно и разглеждали разни страни на въпроса. С разкази на такива англоезични автори е напълнена тази антологийка. Сред тях блестят и някои известни имена (Грег Беър, Стивън Бакстър), а има и съвсем непознати такива. Аз обаче нямаше и да чуя за тази книга, ако не бяха имената на камарад Гачев, геносе Зарков и другарката Павлова в преводаческия екип, които пък мернах съвсем случайно. Това, естествено, беше достатъчно да наклони везните, почти без оглед на автори и съдържание.:)
Като във всяка компилация има и по-добри разкази, има и по-слабички, но като цяло е добра. Личните ми фаворити са:

„Музика на кръвта“, Грег е на ниво, готов и на човешки жертви в името на самоусъвършенстването;
„Допустима грешка“ на Нанси Крес - много „женствен“ разказ, в хубавия смисъл, хем със сложен проблем, хем с лесно решение;
„Аксиоматик“ от някой си Грег Егън имаше много свежа закачка накрая в духа на това, че това, което си пожелаваш, не винаги е точно това, което искаш. И ако се сбъдне...;
„Спомен за целувки“ от М. Ф. Флин е може би най-силното парче от компилацията, просто е феноменално добър. Човекът е открил нещо толкова фундаментално като това, че „Машинката не може да бъде по-малка от информационното си съдържание“ и после е измислил как да може! Рекурсивни формули, теория на хаоса и това, че „случайността е вградена в самото устройство на Вселената“. Интелигентен, човешки, написан с чувство;
„Записващият ангел“, Йън Макдоналд – доста реален изглежда, дори не прилича на фантастика, нищо, че има ксеноформиране на Земята от нано-буби.

И въпреки, че са доста различни, все пак от тези разкази ми остана едно чувство на тъга, на обреченост, обезателна и неизбежна вредна страна на нано-машинките. Аз си мисля, че можеше и по-ведро да го докарат. Особено, ако наистина е толкова неизбежна ситуацията, то барем да се посмеем.:)
Също ми направи впечатление, че авторите почти не обръщаха внимание на методите и средствата за построяване на функциониращо и управляемо нано, което засега като че ли е единствената спънка за забавянето на нано-цунамито. (Аз колкото и да плювам, че Крайтън става все по-елементарно-комерсиален, не мога да не му дам заслуженото по тази точка за „Жертвата“.)
Приятна книга, навежда на някои мисли за безсмъртие на тялото и корекция на плодовете на еволюцията (защото никой не може да ме убеди, че от „проба-грешка“ по-хубаво няма).