Отново страхотен Майкъл Конъли! Макар този път да имаше малко повече фатализъм и разчистване на лични сметки, разследването на случая пак беше на ниво. За да ни е още по-интересно Хари Бош яде бой този път с железен бокс по тиквата, а пък докато беше във Флорида две вечери се забавлява със самотна художничка. (Макар че авторът вероятно трябваше да ни спести клиширания открит фолксваген кефер на художничката.) Пак имаше хубав джаз и живопис. Майкъл Конъли може да ви впише толкова красота в един роман за грозни престъпления, че ще има да се чудите как изобщо е възможно. Но да караме поред на номерата.
Хари беше отстранен от работа за неопределен срок и го задължиха да ходи на задължителни срещи с психоаналитик (Год блес Америка!), защото разби стъкления офис на Паундс с главата на последния. Последният също така му се явяваше шеф. Видял се изведнъж с много свободно време и психически претоварен [общината напираше да му събори пострадалата от последното земетресение къща (да, оная на пилоните), жената от предния роман го заряза и побегна чак във Венеция, Европата, назначиха му заместник в работата и тероризиран от настоятелната шринкаджийка (все си мислех, че ще й налети и на нея)], Хари се зарови в миналото. Да разчепка убийството на майка му от преди 30 години.
Какво слушаше Хари този път?
- Willow Weep for Me от албума на Клифърд Браун Clifford Brown with Strings от 1955. Просто тъжен, мирова скръб.
- Do Nothing till You Hear from Me. Жената му избяга без обяснения.
- What a Wonderful World на Луис Армстронг. Прекрасен, няма що. Бит, пиян, излъган и зарязан от всички, просто чудесен...
- „Шехеразада“ – Римски-Корсаков. Това също беше излишно като кабриото и затова не получава линк. Какъв смисъл има включването на намеци за балет в роман за Хари Бош? То бива арт, ама чак пък толкова...
- Blue Valentines на Том Уейтс. Събориха му къщата, нанесе се в долнопробен мотел, умряха хора.
***
Нищо не сближава хората така, както изстрели в покрайнините, помисли си Бош.
Българското заглавие на първото издание от размирните времена на 90те се е поддало на импулса и беглите намеци във финала, импровизирало е със заглавие "Последната мисия", и разбира се е сгрешило. Това съвсем не е последното приключение на Хари.
2 коментара:
И тази я прочетох. Пристрастих се, damn it. Сега като си пускам и джаз-парчетата (благодаря ти, че си ги издирил и постнал линкове!) още повече се замислям над нещата, които се случват в книгите на Конъли.
А ти защо толкова харесваш Хари?
Моля, за мен си беше чиста проба кеф да ги намирам и да ги слушам на точните места.:)
Не мога да кажа еднозначно защо, явно са много неща и всяко дава нюанс. Джазът със сигурност е една от причините. Картините не чак толкова. Бош има и някакъв чар от това, че най-често работи сам, че донякъде е от "дай хард" типовете. Харесвам, че и на стари години е слаб и жилав, че не е придирчив към житейски условия, работа, храна, пиене и може би жени. Деен е като детектив, не е само да седи и да дреме, докато прехвалените сиви клетки разрешат всичко. Очаквано действието му носи и негативи, редовно прибързва, изкарва си го на шефчетата, после си пати, но аз харесвам и това. Харесвам, че когато загази и го е страх, не му мисли много, ами се хвърля напред и продължава. Верен е като куче и щом каже нещо го прави. Харесвам, че има мустаци.:)
Тая работа с харесването по принцип не е много рационална и логична, за да може да се поддава на точно описание и мотивация. В един момент човек си харесва една страна от нещо (човек, роман) и в следствие започва неволно да разкрасява и останалите страни на същото нещо. Вероятно харесването идва и от там, че човек вижда отсреща себе си, но с допълнителни черти, които би искал да има.
Публикуване на коментар