вторник, март 22, 2011

Последният койот – Майкъл Конъли

Или всеки е от значение, или никой няма значение.

Отново страхотен Майкъл Конъли! Макар този път да имаше малко повече фатализъм и разчистване на лични сметки, разследването на случая пак беше на ниво. За да ни е още по-интересно Хари Бош яде бой този път с железен бокс по тиквата, а пък докато беше във Флорида две вечери се забавлява със самотна художничка. (Макар че авторът вероятно трябваше да ни спести клиширания открит фолксваген кефер на художничката.) Пак имаше хубав джаз и живопис. Майкъл Конъли може да ви впише толкова красота в един роман за грозни престъпления, че ще има да се чудите как изобщо е възможно. Но да караме поред на номерата.

Хари беше отстранен от работа за неопределен срок и го задължиха да ходи на задължителни срещи с психоаналитик (Год блес Америка!), защото разби стъкления офис на Паундс с главата на последния. Последният също така му се явяваше шеф. Видял се изведнъж с много свободно време и психически претоварен [общината напираше да му събори пострадалата от последното земетресение къща (да, оная на пилоните), жената от предния роман го заряза и побегна чак във Венеция, Европата, назначиха му заместник в работата и тероризиран от настоятелната шринкаджийка (все си мислех, че ще й налети и на нея)], Хари се зарови в миналото. Да разчепка убийството на майка му от преди 30 години.

Какво слушаше Хари този път?

  1. Willow Weep for Me от албума на Клифърд Браун Clifford Brown with Strings от 1955. Просто тъжен, мирова скръб.
  2. Do Nothing till You Hear from Me. Жената му избяга без обяснения.
  3. What a Wonderful World на Луис Армстронг. Прекрасен, няма що. Бит, пиян, излъган и зарязан от всички, просто чудесен...
  4. „Шехеразада“ – Римски-Корсаков. Това също беше излишно като кабриото и затова не получава линк. Какъв смисъл има включването на намеци за балет в роман за Хари Бош? То бива арт, ама чак пък толкова...
  5. Blue Valentines на Том Уейтс. Събориха му къщата, нанесе се в долнопробен мотел, умряха хора.
Влагата го обгърна като мокра кърпа още щом излезе от самолета и заслиза по стълбичката.
***
Нищо не сближава хората така, както изстрели в покрайнините, помисли си Бош.

Българското заглавие на първото издание от размирните времена на 90те се е поддало на импулса и беглите намеци във финала, импровизирало е със заглавие "Последната мисия", и разбира се е сгрешило. Това съвсем не е последното приключение на Хари.

2 коментара:

Orehovka каза...

И тази я прочетох. Пристрастих се, damn it. Сега като си пускам и джаз-парчетата (благодаря ти, че си ги издирил и постнал линкове!) още повече се замислям над нещата, които се случват в книгите на Конъли.

А ти защо толкова харесваш Хари?

Стоян Христов каза...

Моля, за мен си беше чиста проба кеф да ги намирам и да ги слушам на точните места.:)

Не мога да кажа еднозначно защо, явно са много неща и всяко дава нюанс. Джазът със сигурност е една от причините. Картините не чак толкова. Бош има и някакъв чар от това, че най-често работи сам, че донякъде е от "дай хард" типовете. Харесвам, че и на стари години е слаб и жилав, че не е придирчив към житейски условия, работа, храна, пиене и може би жени. Деен е като детектив, не е само да седи и да дреме, докато прехвалените сиви клетки разрешат всичко. Очаквано действието му носи и негативи, редовно прибързва, изкарва си го на шефчетата, после си пати, но аз харесвам и това. Харесвам, че когато загази и го е страх, не му мисли много, ами се хвърля напред и продължава. Верен е като куче и щом каже нещо го прави. Харесвам, че има мустаци.:)

Тая работа с харесването по принцип не е много рационална и логична, за да може да се поддава на точно описание и мотивация. В един момент човек си харесва една страна от нещо (човек, роман) и в следствие започва неволно да разкрасява и останалите страни на същото нещо. Вероятно харесването идва и от там, че човек вижда отсреща себе си, но с допълнителни черти, които би искал да има.