Лорд Златен – Робин Хоб

Избий ги всички.

Установих, че четенето на фентъзи е за хора, които повече обичат самия процес на разказването. Фентъзи поредиците или нямат, или рядко предлагат отговори на въпроси от рода на „И какво ще стане накрая?“. Там край няма. А аз обичам да знам как ще свърши случката и разтягането и препълването на повествованието с не особено важни разговори и събития ме отегчава. Чета, за да видя какво ще се случи, а то нищо съществено не се случва.

В този том Фиц пак пострада почти фатално, намери помощници в Умението и смени няколко работни места. Скара се лошо с някои хора, с част от тях после се сдобри и все така продължи да кара без животно, с което да споделят Осезанието. Осезаващите от кралството се поукротиха и се постигна началото на някакъв мир и спокойствие. Някои хора научиха кой е Том Беджърлок, но засега това остана да виси без последици и всички дела и развръзки бяха оставени за третия и последен том от поредицата – „Съдбата на шута“. Самият Шут продължава да е все такава загадка, каквато си е от самото начало. Ще чета и последната, но вече ентусиазмът ми е бледа сянка на онзи от началото на историята за придворния убиец Фицрицарин.

Както Джордж Мартин обича (като всеки дебел човек) да описва какво са яли героите му, така пък Робин Хоб обича да пише какво са носили героите й, какви дрехи, украшения... То не бяха материи, цветове и шарки, накити, че даже и две суперзагадъчни татуировки, като цялата суета около външния вид на персонажите мен грам не ме интересува, но какво да се прави.

Споделеният товар е не само по-лек; той може да създаде връзка между споделящите.

***

Толкова много хора, и всеки иска да му отделиш време.

***

Хвърли се напред като ловджийско куче, намерило здрава почва под краката си.

***

Мъже. Ако завали супа, ще излязат навън с вилици в ръце.

***

Не отричаш, пускаш подвеждащи коментари и остроумия и окуражаваш човека да си състави погрешно мнение.