Крадецът на книги – Маркъс Зюсак

Критиката, книжарниците и Уикипедията определят книгата като юношески роман. Аз бих го нарекъл даже детски, и по-точно – момичешки.

Преди време, когато книгата излезе на български и четящите блогърки масово се прехласваха по нея, аз, естествено, бях пас. Предубедено реших, че това, което се харесва на тях, няма как да ми допадне на мен. Донякъде съм бил прав, само че няколко години по-късно същата книга ми беше препоръчана от много високо ниво, и къде от любопитство, къде от забравени впечатления от сладникави ревюта, седнах и я изчетох.

Харесах тъжната история на малката мъжкарана, която играе мач с момчетата и краде книги от кметшата. Такъв образ си е изначално симпатичен. Това може да са дребни неща, но показват характер, както и казват много за човека, който ги забелязва. Е, в романа има и по-едри – признаци на кураж, човечност, живот в риск и какво ли не, но за мен те май не са най-притегателното нещо в един роман за война. Всички сме чели доста книги за Втората световна, но не са чак толкова много тези, които ти разказват автентична история от кухнята. Не за фронта и за битките, а за това, което се случва в немските градове и обитателите им – жени, деца и негодни старци. За страха, глада, недоимъка, съжаленията, трудните избори. Дори имам някакво подозрение, че това всъщност е историята на майка му на Маркъс.

Разбира се, имаше и неща, които не ми допаднаха особено. Не харесах постройката с накъсаните думички преди всяка глава, които трябва да ти преразкажат какво ще се случи. Нищо не се разбираше от тях, защо изобщо бяха сложени? За обем? Не харесах и нечестния трик, когато при незавършило още действие на романа, разказвачът ни каза какво ще стане накрая. Извинявайте много, ама ако в киното някой ми каже по средата на филма как ще свърши всичко, този човек немедленно ще бъде напсуван и заплют. А пък коректорката на книгата получава дискретно мъмрене за няколкото пропуснати буквички. Това поне би трябвало да се открива лесно, нали текстовите редактори имат вградена проверка на правописа. 

Както и да е, важното е, че от цялото мерене блюдото с плюсовете на виртуалната зарзаватчийска везна в главата ми натежа достатъчно повече, за да ви препоръчам книгата и аз. Не се товарете с очаквания, не е нещо епохално, прочетете я просто за удоволствие.

И един виц, който чух тия дни и не знам защо реших, че подхожда за случая:

Летището в Мюнхен. Разговор в радио-ефира:

Луфтханза (на немски):

- Кула, кога ни е времето за излитане?

Кулата (на английски):

- Ако искате отговор, трябва да говорите на английски.

Луфтханза (на английски):

- Аз съм германски пилот, в германски самолет, в Германия. Защо трябва да говоря на английски?

Неизвестен пилот със саркастичен тон и британски акцент: - Защото загубихте скапаната война.