Гроздовете на гнева – Джон Стайнбек

„Гроздовете на гнева“ разказва тъжната история на едно фермерско семейство, което губи земята си, и се принуждава да тръгне да търси спасение в лелеяната Калифорния. Пътят и целта в един момент се сливат, защото излъганите надежди са най-малкото зло, което им се случва във върволицата от неприятности.

Това не е веселият Стайнбек, който ни разсмиваше с безгрижните си пияници или с любовните неволи на най-добрия им приятел. Това е друг Стайнбек – тъжен, отчаян, омерзен. „Гроздовете на гнева“ разказва за Голямата депресия, кризата на кризите, която помита съдбите на стотици хиляди хора. Водовъртеж от мътната вода на времето, отломки от животи и мръсна пяна от най-долните кьошета на човешката душа. Фермерски семейства, които губят земята си, къщите си и всичко друго и тръгват отчаяни по Път 66 да търсят спасение в Калифорния. Хора умират, други мизерстват, оцеляват сред глад и унижения, семействата се разпадат. В Златния щат, перлата в короната на съюза, където „Оки“ (като човек от Оклахома) става най-обидната дума.

От друга страна Стайнбек си е същият, същото остро око за детайлите, за важните неща, които имаме за даденост и затова забравяме. За загубите, които може да понесе семейството, за цената на оцеляването, за смелостта и решителността на майките, които се проявяват чак когато бащите са се стъписали от безизходица. За социалните конфликти между малоимотните и тези, които вече нямат съвсем нищо. За озверяването, болестите и гладната смърт, когато край на нещастията не се вижда и не се вижда...

Политическите нюанси, които са намерили в книгата мнозина читатели, които държат да търсят лявото и дясното във всичко, просто няма да коментирам.

Толкова тъжна книга скоро не бях чел. Още за нея в Аз чета и при Лидия.

Няма грехове и добродетели. Има само това, което хората вършат. (There ain't no sin and there ain't no virtue. There's just stuff people do.)

***

Muscles aching to work, minds aching to create - this is man.

***

Така е, викаха арендаторите, но земята е наша... Тя е наша, защото сме се родили на нея, обработвали сме я, умирали сме на нея. Това прави човека собственик, а не някаква си там хартийка с цифри по нея. (Sure, cried the tenant men,but it’s our land…We were born on it, and we got killed on it, died on it. Even if it’s no good, it’s still ours….That’s what makes ownership, not a paper with numbers on it.)

***

Целият живот на жената е в ръцете. А на мъжа — в главата. (Woman got all her life in her arms. Man got it all in his head.)

***

Забелязала съм, че мъжът живее някак си на тласъци: роди се дете, умре някой — ето ти тласък; купи си ферма, изгуби я — друг тласък. А животът на жената тече равномерно като река. Тук-таме заобикаля някой въртоп, някъде се стича от някой камък, но течението е равномерно… Реката все си тече, тече. Ето как гледа на живота жената. Ние няма да умрем. Народът ще живее — едни хора идват, други си отиват, но животът му продължава вечно.