Форест Гъмп - Уинстън Грум

След като я прочетох, се оказа, че не съм гледал филма. Бъркал съм го с нещо друго. Всъщност разликите с екранизацията били повечко и Уинстън Грум бил доста ядосан от това.

Малко съжалявам, че я прочетох, нищо че ми беше приятно и спореше. Но филм правен по такава книга не бих гледал за нищо на света, единствено заради Том Ханкс съм склонен да направя известен компромис. (Също не ми го побира акъла как могат да се дадат шест оскара на филм по тази щуротия.)

Историята е смешна и лековата и няма нищо, което да навява дълбокомислени размишления за смисъла на живота, войната, спорта и мястото на "малоумните" в обществото на "нормалните". Един идиот разказва историята на живота си. Смешна, нещастна и невъзможна, в която обаче има прекалено много епизоди, в които се настоява за историческа достоверност или поне за шега с нея.

Идиотът не завършва училище, отива в колеж, за да играе американски футбол, отива във Виетнам, връща се с медал, става хипар, музикант, състезател по тенис на маса, изстрелват го в космоса, пада в Нова Гвинея и остава там с канибалите четири години да играе шах с вожда, става кечист, почти печели турнир по шах, играе в Холивуд и накрая прави ферма за скариди, от която става милионер. Е за какво ми беше да го чета това?

Просто елементарна смешна книжка. Аз обичам да чета смешни книжки, но не и елементарни, тях съм си ги изчел, когато им е било времето. Сега вече ме дразнят повече.

„Може да съм идиот, но почти през цялото време се мъчех да постъпвам правилно — а мечтите са си просто мечти, нали? Така че независимо от всичко си викам, че винаги мога да си припомня миналото и да си кажа, че поне не съм водил скучен живот. Нали се сещате какво искам да кажа?“

Лице в лице - Филип Финч

Страхотна книга!

Криминална история, thrilling moments, гоненица из новопрохождащия виртуален свят. Много емоционална и изпипана работа. Представям си какво откровение е била, когато е излязла през 1995. Икона!:)

Няма да е кой знае какво предателство този път да кажа и няколко думи за историята, още повече, че цялото действие е предадено така, че читателят през цялото време е наясно какво става, но не и участниците в приключението.

Откачен сериен убиец избива сума ти народ, като жертвите му са все потребители от мрежата “Вербум”. (Интернет го има, но е само една от многото мрежи.) Намира ги той в чата, казва им какво ги чака и започва методично да ги отстранява – всеки по различен начин. Изобретателен като убиец и гениален като писач на софтуер. Тънък и непредвиден в плана момент е, че както жертвите му не го познават лично и не знаят от какво да се пазят, така и той не знае на кого се е заканил да го убие, знае само никове. И така би могъл да налети на някой, който го превъзхожда. Чисто теоретично.;)

Също много ми хареса как завърши книгата, защото при толкова нерви и изобретателност, щеше да е грехота да е от типа “пито-платено”, нашите биха, а лошите си получиха заслуженото и сега подсмърчат в ъгъла.

Хареса ми и защото стандартните криминални романи, трилъри и т.н. ширпотреба за зареждане с емоции, най-често са абсолютно кухи откъм философия. А когато си говорим за принципите на хората, които обитават виртуалното и новаторското им разбиране за света, тази книга обяснява много неща на достъпен език.

А преводът, преводът е невероятен. С толкова чувство, лични емоции и съпричастност е направен. Многото бележки в скоби на преводача Иван Златарски сигурно са служели на много хора като буквар в дебрите на виртуалната гора. Най-много обичам нещата да са лични.

Единствено, ако се поддам на неприсъщия ми максимализъм, книгата би могла да бъде още по-силна, ако я бях прочел преди 5 години.:)

“Повечето интерактивни потребители се скланяха към мнението, че прекомерната интимност на телефонния разговор потиска искреността на контакта и че хората са по-способни да се изразяват правилно, когато седят пред клавиатура.”

***

“Но нали това представлява животът в наши дни. Няколко умело вмъкнати записа в няколко подходящо избрани бази данни и името започва да се облича с плът.”

Момиче за сто долара – Робърт Паркър

Книгата ми беше похвалена от човек, който чете доста и с вкус. И то не само криминални романи. Беше ми обяснено, че Спенсър е пич и половина, съвременен мъжкар, и макар да не е като Марлоу, той е най-близкото сравнение. Само дето не го биели толкова и нямал смачкан шлифер. Но затова пък си пиел порядъчно.

Е, взех я и я прочетох за три дни в градския транспорт. По малко сутрин и по малко вечер.

Много диалози с изключително кратки изречения, които дори не блестяха с кой знае какви остроумни бисери от речниковия фонд на професионалните биячи и скъпо платените проститутки. Защото само това има в книгата. Нито бой, нито платена любов. Само едносрични глуповати разговори и ядене на понички. (В пантеона на американските богове поничката с дупка сигурно заема някоя от най-челните позиции.) Е какво толкова могат да ми кажат подобни хора, очевидно е – нищо.

Скалъпена в междучасието история, престъпникът и детективът се конкурираха по глупави действия, загадката беше една никаква, мотивите – още по-неубедителни, а бе въобще…

Рядко тъпа книга. Не я четете, със сигурност ще съжалите.

Лутащи се мравки – Иван Попов

Знаех си, че не трябваше да я чета. Увлекателна е, има много интересни идеи, но аз вече бях минал това ниво, по дяволите!

Малко от към скорост на действието и подредба на сцените ми беше странна, иначе идеите с пръст не могат да се пипнат. Прилича на саката черно-бяла крава. Има си участъци, които са си очевидно силни и издути, но има и някои рязко контрастиращи, които някак сивеят и хлътват като поразмислиш. А на места, където аз очаквам действие, то пък всичко забива и нишката е като ампутиран крайник.

Усещам, че ще кажа силни лоши думи, а книгата (и гениалния и автор най-вече), не ги заслужават. Затова ще изчакам малко и друг път ще пиша не първи, а по-скоро отлежали впечатления.

При всички случаи книгата е интересна, оригинална и се чете бързо. Може би оригиналността и е най-същественото. Пък и аз обичам да чета за това каква пародия са научните институти (или поне у нас), за военни операции, които се объркват катастрофално, за момчета-хакерчета, които от добри намерения събарят правителството и даже и не разбират. Също обичам да ми се говори за научни новости и алтернативни на общоизвестните клонове на познанието, но без да се обясняват. Ако са разказани увлекателно като тук, човек започва сам да търси и постепенно да събира пъзела. Малко по малко със собствени усилия е по-интересно. Неформални компютри или пък как се играе четиримерен тетрис, а?;)

И друго, стилът седи малко като на текст, превеждан от руски, ама само малко.;)

По-добре прочетете пак „Хакери на човешките души“. 2х“Хакерите“+1х“Мравките“ е добро, здравословно съотношение.

Апропо, много удачно заглавие, като ръкавица лепва.

Бях си приготвил няколко мъдри цитата, но всичките са много обемни и затова само нещо кратичко:

"Времето на тесните специалисти безвъзвратно отмина, за да дойде времето на комплексните модели. Сега много по-добри резултати се постигат, ако човек просто развива някоя абстрактна теория или модел, и то най-добре не една, а няколко свързани една с друга теории, и да се оглежда наоколо за евентуални техни приложения."

Капан за мишки – Александра Маринина

Уморителна и малко по-трудна за концентриране книга. Отделните нишки, които се стичаха към общото кълбо на сюжета бяха толкова много и толкова равносилни, че не можех да отделя една главна, пък от другите каквото запомня. Много герои, много имена и когато на един и същ човек му викаме например Витя, Виктор, Виктор Албертович или само по фамилия – Пинчук, хаосът с имената става 3-4-кратно по-голям. Четеш си и изведнъж стигаш до някакъв Мишенка или Сашенка, който казва нещо важно. Е, какъв беше пък тоя? А сега де…

И друго имаше. Броят на финтовете, потеглянията на разследването по лъжлива следа беше може би точно колкото трябва, ами просто аз не съм свикнал на такъв реалистичен тип разследване на престъпление. В повечето криминални истории обикновено детективът започва от едно място, някакъв неопровержим факт, и напредвайки по тази нишка, разплита загадката. А аз винаги съм се чудил, ами ако е сгрешил? Защо става все така, че никога не започват от начало, след като половин книга са вървели по грешната следа? А тук беше по-истинско поне от тази страна.

Леко ме подразни какъв добродетелен образ беше докарала авторката на кварталния милиционер и главен герой Игор Дорошин. Вярно, че той разкри всичко почти сам и сред толкова злодеи, някой трябваше да компенсира с човечност, но все пак… Не стига, че го беше “натоварила” да гледа пет котки в апартамент, да тича всеотдайно според капризите на маминка, да се грижи за пенсионерите от квартала, да върши какви ли не благодеяния, ами накрая го уреди и с мадама, която схваща всичко от половин дума. Не, няма справедливост на този свят.:)

А иначе историята не беше лоша. В края на седемдесетте в Москва са извършени серия убийства на малки деца и за тях е арестуван, но не и осъден, милиционер, който изповядвал някакви нови, чужбински методи за разкриване на престъпления. Не бил осъден, защото го освидетелствали като невменяем и прекарал живота си надрусан в някаква селска психиатрия. След 30 години обаче се разбира, че той е бил абсолютно здрав и невинен и е бил използван за изкупителна жертва. Остават въпросите от кого и защо? За изчистване на името и психиката си, неговият син се заема с неофициално разследване, което по стечение на обстоятелствата води Дорошин, на когото пък това изобщо не му е работа. Но все пак, руският Супермен разнищи всичко. Тип-топ, жит-так, айде лека нощ.

Разговор по телефона:

- Боледуваш ли? Ами тогава… трябва да се лекуваш – разтревожен, посъветва ме той.

- Трябва – съгласих се аз.

- А ти лекуваш ли се?

- Лекувам се.

- Добре ли се лекуваш, правилно ли?

- Е, както умея.

- Сам ли?

- Сам.

- Сигурно не се лекуваш правилно – дълбокомислено заяви Семьонов. – Че то какво е това лечение сам? За такова нещо е нужна добра компания.