Прекрасният нов свят – Олдъс Хъксли

Още една от онези книги, за които се заричаме: “Ето това трябва задължително да се изучава в училище!” В горните класове, разбира се.

Amber спомена веднъж, че хората не били единни и спорели дали книгата е утопия или антиутопия. Аз не съм бил личен свидетел на всички промени в човешките общества по земята откакто е написана книгата (1932), но ми се струва, че сега е особено актуална за европо-американската младеж. (Да, Тошко, настигнахме ги американците. Вече и България е в клуба на богатите.) Обаче вече няма нищо фантастично в романа и той не предизвиква, не дразни и от него не боли. Само би събудил недоумение у читателите си, както главният герой буди само присмех и неразбиране у съвременниците си. А това ме провокира и дразни мен, защото не ми се ще нито да се боря с ширеща се глупост и безхаберие, нито да си окача въжето и да увисна от фара.

Хубав, внимателен превод. А значимите цитати са ужасно много.

Ако някой се интересува от това за какво се разказва книгата – да ме пита допълнително. Сега ми е леко гадно.

Общите приказки са интелектуално необходимо зло. Не философите, а дърворезбарите и филателистите образуват гръбнака на Обществото.

***

Историята – това са празни приказки.

***

- Опитайте се да си представите какво е означавало да “живееш при семейството си”.

Опитаха се, но очевидно без какъвто и да било успех.

- А знаете ли какво е било това “дом”?

Те поклатиха глави.

***

Ужасно непристойно е да бъдеш все с един и същ мъж.

***

Човек не може да консумира много, ако си седи мирно и си чете книжки.

***

… да загубят вярата си в щастието като Върховно благо и да започнат да вярват, че целта на живота е някъде отвъд, някъде извън сегашната сфера на човешката дейност; че целта на живота не е поддържането на благополучието, а някакво си издигане и усъвършенствуване на човешкото съзнание, някакво обогатяване на познанието.

***

Едно от основните предназначения на приятеля е да понася (в по-безобидна и символична форма) наказанията, които искаме, но не можем да наложим на враговете си.

***

Щастието е жесток господар – особено щастието на другите.

Ето и едно друго виждане за книгата.

Съкровището на Аптор – Самюъл Дилейни

Попълвам си аз малкото останали пролуки в Библиотека “Галактика” и ми попада това – 116-ти номер, дефицитна стока от 1994.
Доста по-приказна от другите негови неща, които съм чел.
И друг път обаче съм срещал нещо подобно (“Кантата за Лейбовиц”) – на планетата цари средновековно мракобесие и хората са държани под контрол от някаква религия, а малкото останали неизтребени ереси говорят за птици, плюещи огън от небето, и железни чудовища в морето. Разрушени стари метрополии, в които никой не стъпва, а уличното осветление продължава да се включва вечер, и огромни територии, където земята е “лоша” и се раждат само мутанти. И други подобни версии на изказването на Айнщайн, че четвъртата световна война ще се води с лъкове и копия. Но за тези неща се досещаме само от намеци, приказки на пияни моряци, “забравени” песни, от които “случайно” се появява някой куплет. “Радио” и “електричество” са непознати думи, най-вероятно свързани с култ към някой бог.

“Да стане пепел зрънцето в ръката,
звездите с песни да разтърсим.
Привет на стройните мъже
и стройните жени.”

На мен лично песните в романите са ми слабост и тяхната липса е една от причините да се дразня от екранизацията на “Властелина”, но това е съвсем отделна тема.:) Тук в разнородния екипаж, нает да иде до вражеския остров, от който няма върнали се, да донесе третия камък от съкровището и да върне пленената дъщеря на върховната жрица, имаше поет! Ама не като ония умопобъркани поети в “Хиперионите” на Дан Симънс, а човек, на когото това му е работата, за това е учил и чиракувал. Той познава повечето стихове и ги цитира на място, тълкува успешно непознатите и на момента може да измисля свои. И така тримата герои – поет, четириръко момче с отрязан език, което може да чете мисли (“какво направи с вас тая пуста радиация”) и един голям бияч с трибуквеното, но достатъчно изразително име Урс, отиват на приключение в страната на чудесата. Там ги чакат само страхотии - зъби, нокти, мечове и радиация, малко загадки и успешен завършек на мисията. Mission completed в последния възможен ден от срока. Със свидни жертви в редиците, за да покажем колко е било опасно. Люк Скайуокър, пардон, поета Гео загуби едната си ръка, а Гандалф, исках да кажа Урс, пропадна в пропастта заедно със злодея-предател, заради един скапан камшик.

Малко повечко познати от други места сцени, стандартни решения на стандартни ситуации. Но поне в такава комбинация не ги бях срещал. В началото на книгата дилейневската загадъчност си личеше и беше приятна, но с недомлъвките трябва да се внимава и не бива да се прекалява. Защото ако и до края на книгата мъглата не се разкара, читателят започва да се чуди защо е карал 190 страници на къси и са му изтекли очите от взиране да не пропусне нещо.

Вариант 13 – Ричард Морган

Средна хубост. Беше ми представена като непретенциозно крими, в което има марсиански елементи. Оказа се, че цялото действие е на Земята, а на мен ми заприлича на криминален роман чак в последните 50 страници. Не че нямаше злодеи и престъпления, но ми липсваше оня тип на методично детективско разследване стъпка по стъпка.

Основни герои бяха някакъв тип генно променени мъже, които били отгледани за специални военни нужди, напр. – подривна дейност в тила на врага. Забързани рефлекси, понижена чувствителност към болка, променена психика, подобрена имунна защита. А дефицитът за такива обучени командоси от епруветка бил доста голям.

“Изведнъж никой освен най-долната прослойка идиоти от Канзас не иска да става войник, защото, мамка му, ако станеш войник, може и да те убият, а и все трябва да има и някакъв по-добър и по-добре платен начин да си прекараш живота.”

Впоследствие всички те били обявени извън закона и вкарани в лагери или задължени да емигрират на вече тераформирания Марс. Или по-точно всички без един-двама. И започва една надпревара между кървави убийствата на камари и излишно натуралистично чифтосване, като двете в комбинация са успели да продадат книгата в Англия и Щатите и да я пробутат за издаване и у нас. Едвам успях да извадя нещо извън потния екшън, което да подтиква към размисъл. А, и да се оплача – много нелогичен завършек. Коравият тип, който наби половината свят и изнасили другата половина, взе че се разчувства заради смъртта на либето и взе че доброволно се прости с живота. Това да не ти е хайдушка народна песен, бе Морган?!!

Интересни ми бяха разсъжденията за това какво се губи при цивилизоването на човека. Ясно е кои черти остават, тях ги виждаме всеки ден, но кой тип поведение и носителите му са получили червен картон от еволюцията? Нима те никога повече няма да ни потрябват? Струва си да се помисли преди да се говори за жертвите, които е направило човечеството, преди да издигне на върха на пирамидата кьосав бял дебелак седнал в кресло пред компютъра с пепси в едната ръка и парче пица в другата.

“… тестостерона, готовността за насилие и принципната неохота към съпричастие… мъже са все пак. “

***

“… ставало въпрос за цикли. В рамките на историческия контекст мъжкият цивилизационен цикъл е трябвало да дойде първи, защото мъжката сила е била задължително условие за самото възникване на цивилизацията. За да има закони, изкуство и наука, първо трябвало да се появят уседнали селскостопански общества и нетрудова в класическия си смисъл на думата прослойка, която да създаде въпросните закони, изкуство и така нататък. Само че такъв вид общество можело да бъде наложено единствено със сила, и то доста брутално според съвременните стандарти.”

***

“… селектирали питомност - липса на агресия и отстъпчивост. Модерният човек е потомък на инфантилизирани смотани пубертети.”

И още няколко морганови мъдрости, които спокойно могат да бъдат приписани на Конфуций или Лао Дзъ:

“Живей в мир със стореното и се опитай в бъдеще да правиш само онова, с което ще можеш да живееш впоследствие. Такава е играта, момче, другото са празни приказки.”

***

“Предадеш ли контрола върху реакциите си на човека, който ги е предизвикал, вече си загубил битката наполовина.”

***

“Има само един начин да се скриеш от неудобната истина и този начин е да потънеш в невежество.”

п.п.

Забравих най-веселата новина – Съединените щати са се разцепили, а Европа притежава и управлява!:)

Ето и един друг коментар на същата книга в "Старлайтър", а също и мнението на Копо по въпроса.

пп2

Един новонамерен прочит.

Космосът да ти е на помощ, Александър - Иван Мариновски

Това не е обикновен роман, това е написан Quake. Къси и бързи сюжетни линийки, които се развиват светкавично като в разказ и после угасват, футуристични оръжия, скоци, премятания, жертви от нашите на купове и една далечна загадка. Веднага е ясно кои са добрите и кои – лошите, само че играта започва със 100 от място, все едно си влязъл в салона по средата на прожекцията. А аз така най-много обичам. Не ми е приятно всичко да ми се сервира сдъвкано и полусмляно, постепенно и на час по лъжичка, искам и аз да се преборя за малко начална информация. А още по-хубавото, т.е. предизвикателството е, че при започването на играта лошите започват с предимство, тяхната база е вече развита. И ние трябва да се учим на нови умения, оръжия и как да нападаме, докато се браним неуспешно.
Книгата е ужасно силна, момчешка, мъжка. Толкова е концентрирана, че направо е грехота да се говори за нея или коментира, защото така само се пропускат толкова много неща.
После ще реша дали все пак да напиша нещо за сюжета.
През цялото време така и не повярвах, че авторът е българин.
За мен книгата си остава загадка и искам още.

***

… но се свързваха редовно, за да се видят и чуят веднъж в годината, което и двамата намираха за доста често, тъй като приятелството е татуировка на душите, а не на честите срещи.

***

- Голямо е разстоянието – казах.

- Малко е спрямо желанието ми да улуча.

***

“Александър, ще имаме дете.”

През следващия час направих не знам си колко опита да се свържа с Мартина, да и кажа, че аз…, че тя…, че ние…

И напразно, вероятно всички бащи в началото заекват.

***

Беше от типа на грубите мъжкари, но с нежни, прилепнали назад уши, липсваше спойка между загара по кожата му и синьо-сивите очи, ръцете – силни, пръстите – подсказващи точност и при стрелба, и при броене на банкноти.

***

Когато човек разчита само на случайността, той в никакъв случай не е случаен човек, о, не, той е най-малкото ловец на добри случаи.

***

Все пак съдбата много обича веселите деца.