Лекарство срещу северния вятър – Даниел Глатауер

При толкова препоръки от свои хора, нямаше как и аз да не се пробвам. Стана така обаче, че не успях да се вредя за българската хартиена версия на историята за Еми и Лео, а само за немската аудио такава. Все е нещо, още повече, че актьорите бяха истинско попадение, просто феноменални!:)

Обичам походовите игри и разговорите в чат формат повече от игрите, в които се изискват предимно бързи геймърски пръсти, и разговорите, съставени от монолози. Пък било то и от редуващи се монолози. В чат монологът е невъзможен. При принудително накъсаната форма на общуване винаги имам време да помисля какво да правя или кажа, да чуя другата страна, винаги ме изслушват, няма шанс някой да се пребори с аргументите ми чрез надвикване.

Отдавна има романи, съставени от писма. Съвременните писма обаче много скъсяват дистанцията между кореспондентите и позволяват да се запази и дори развие емоцията на разговора. Не може да очакваш да си в същото емоционално състояние дни или седмици наред докато дойде следващото писмо по хартиената поща, докато при мейл или чат най-същественото нещо е, че репликите се разменят на живо, веднага. Секунда или минута забавяне не е съществена, химията в човешкото тяло не работи чак толкова бързо.:)

Харесах игрите на думи. Някой казва нещо, хващаш се за него, вмъкваш малко по-друг контекст и правиш смешка от собствените му думи. Лека, безобидна, но весела. Няма да се превиваш от смях от нея, но ще ти бъде приятно, че някой отсреща измисля забавления специално за теб. Харесах така характерните за такива разговори остроумия. Каква хубава дума, дори да са остри реплики, разменяни от умни хора.

Веднага личи художествената стойност на тези записани разговори между „госпожа 37ми номер” и „господин професора”. Възрастните хора говорят с по-дълги изречения. Смисъл, облечен в приветлив изказ, украсен със забавни намеци, (само)иронии, учтивост, загриженост. Винаги си говорят на Вие.

Докато бях зает с книгата на няколко пъти я прекъсвах, за да поговоря виртуално с някой реален човек. Не вярвайте безрезервно на никой, който ви каже, че да се усмихваш и да вдигаш наздравица срещу месинджъра на монитора е осъдително и по-нередно от това на маса в ресторант. „Нищо не може да замени живия контакт.” Нима? Винаги и във всяка ситуация? Съмнявам се.:)

Едно малко по-различно, но също много точно мнение за книгата тук.

пп
Забравил съм да кажа, че това е любовен роман между двама, които само си разменят мейли и никога не са се срещали.:)

Бръмбар в мравуняка – Аркадий и Борис Стругацки

Стояха зверчета
Около плета.
В тях стреляха
И те умираха.

(стихове на малко момченце)

Има книги, в които се поставят само въпросите, а всеки читател да се оправя с отговорите както намери за добре. Тази не е от тях. В нея даже и въпросите са оставени на читателя. Чета я, чатя и разправям: „остават ми 30 страници, продължава нищо да не се разбира и е прекрасно”. Чак и на мен ми стана смешно.:)

Особена книга, по-загадъчна и предизвикателна от „Острова”. Обърква ме и ме привлича, което си е странна комбинация. Изглежда някак завършена в своята незавършеност като само втора част от нещо тричастно - трилогията за Максим Камерер – „Обитаемият остров”, „Бръмбар в мравуняка” и „Вълните усмиряват вятъра”. (Само с какви заглавия са последните две – поезия без рими!) Завършена е по онзи начин както се завършва серия от кратък сериал. Без да започва нова линия в сюжета 2 минути преди финала. Несиметрична, казва Алвинът. Така е, но според мен това само й придава чар и гарантира загадъчност.

Взех да чета какво са писали други хора в интернет за книгата и леко се изненадах. Ама какво са чели всички, та вътре аз видях съвсем различни неща. Защо се впускат да тълкуват това, което изобщо го няма?:)

Романът много ми хареса, но не знам защо в резултат от четенето братята увеличиха скоростта, с която препускат към обикновеното и се отдалечават от загадъчното и нестандартното. Всичко това е просто чувство и се случва само по магистралите на моето съзнание, разбира се. Вероятно е така, просто защото малко по малко започвам да ги опознавам.

Спойл:
Отзад напред книгата съдържа това. Хората намират инкубатор с оплодени човешки яйцеклетки, който е зареден и паркиран преди хилядолетия на някакво си затънтено място в Галактиката от Странниците – расата-загадка, която предшества всеки познат разум и която никой никога не е срещал. Клетките моментално започват да се делят. Решението на човеците е да отгледат тези ембриони, макар да не знаят какво ще се роди. Действието в книгата е години по-късно, когато на нищо неподозиращия камарад Камерер е наредено да открие един от тези галактически сираци. Какво е отглеждането на тези деца – мъдрост или глупост? Вълк в кошарата? Бръмбар в мравуняка? Най-точната проява на това да си човек?

И още по въпроса тук.

Много добре си спомням тази представа за света, когато всеки носител на разум априорно се възприема като същество, етично равно на тебе.
***
Според мен в това се състои цялата същност на прогресора: в умението категорично да дели тези, които са се изпречили пред него, на чужди и свои.

Живот назаем – Ерих Мария Ремарк

Много пъти съм се чудил как да изразя това каква слабост ми е Ремарк. Винаги изглежда като нелепо външно подражание, а не като съпричастността на равен с равен. А аз всъщност точно така го чувствам и затова сме виновни по равно.

Най-ненадейно се оказа, че тази книга аз всъщност съм я чел и преди. Изскачаха ми разни познати места, включително цитати, които и досега съм повтарял без да помня вече от коя книга са. Но освен това не си спомнях нищо друго, освен общото настроение.

Отначало си мислех, че книгата е прекалено насилена, неестествена и става само за заклети привърженици. Пълна с въздишките на неразбрани страдалци. Оказа се, че е всъщност е изпипана, или поне втората й половина е.:) Страхотна, майсторски извъртяна развръзка.

Установих, че книгите на Ремарк трябва да се четат за около седмица. Не повече и не по-малко. Трябва време, за да се потопи човек в сантименталната тъга на героите му, но не трябва да се прекалява, защото тогава рискува да стигне до момента на отегчение от цялото това оплакване и метличени небеса.

Странен избор на заглавие, при условие, че оригиналът звучи по-скоро като „Небето няма любимци”. Така си мислех в началото на книгата, леко раздразнен като всеки правоверен фен, който не търпи светотатства с кумира си. От друга страна обаче... живот назаем. Хубаво е да взимаш назаем единствено когато няма да се наложи да връщаш. Ами чудесно! Ако не си ревностен християнин (сигурно 99% от хората по света вече не са) и не вярваш в разни реваншистки форми на живот след смъртта? Тогава защо да не грабиш алчно от живота? Защо? Кога ще ти се наложи да връщаш каквото и да било? Ето това не мога да им го простя на религиите. Странно е...

Човек притежава малкото разум, за да проумее, че не може да се живее само с разум. Хората живеят с чувствата си, а за чувствата е безразлично кой е прав.
***
Автомобилните състезатели се погаждат с колите, както жените с вечерните си рокли – доставят ли им удоволствие, никога не простиват в тях.
***
А търпение трябва да имаш, ако нощем не можеш да спиш. Какво друго да прави тогава човек? Опитвал съм всичко, мила госпожице. Само две неща помагат. Едното е при тебе да има друг човек, затова се и ожених, но жена ми почина отдавна...
- А другото? Да решаваш шахматни задачи.
***
Коравосърдечна, нима съм такава? А може би сега нямам време за деликатни лъжи, които скриват неудобните истини под фалшивата позлата на добрите маниери?
***
- Готови ли сте? – извика той. – Давай! Давай!
- Та ние да не сме чудотворци! – кресна главният механик. – За тридесет секунди и дяволът не може да ви смени гумите!
***
Хуморът представлява бисерът на цивилизованото варварство.
***
Познавам човека, който не желае да си нарежда живота.
***
В наши дни преувеличават значението на думата „щастие”. Имало е епохи, когато това понятие въобще не е било познато.
***
Защо не можем да бъдем през целия си живот тридесетгодишни?
***
Когато се разделят, хората винаги говорят фалшиви думи, винаги лъжат, понеже в такъв момент истината се превръща в ненужна жестокост, докарваща им единствено горест и отчаяние, че не са съумели да се сбогуват по друг начин...
***
- И нищо не помага, ако някой ти обясни всичко това предварително, нали?
- Абсолютно нищо. Човек трябва сам да го преживее. А иначе винаги ще го измъчва чувството, че е пропуснал най-важното.

Оригиналното заглавие подхожда като че ли повече за началото и за края на книгата. Препоръчва се само на заклетите почитатели на Ремарк, но само след като вече са изчели всичко друго.

Още тук и там.