В по-студените дни около празниците ми се стори особено
подходящо да почета Солженицин.
Стана така, че колкото повече температурите падаха под нулата, по-интересно ми
беше да чета за Иван Денисович. Понякога ми се доспиваше, задрямвах, после
ставах да сложа дърво в печката, и продължавах да чета.
Толкова искрена и интересна проза не помня откога не бях чел.
Без егоистичните труфила като самоцелно оригинален стил, без претенции към
постройка, без измислици-премислици като „моята сила са героите и езикът” или
други такива. Защо изобщо са нужни, когато човек може да разказва естествено?
Да прочетеш как живеят хората, които освен живота си, друго общо взето нямат. И
именно как достойно го живеят. Пък било то и в концентрационните
лагери в Сибир на така хуманния, братски и любим наш Съветски съюз. Ще се
опитам повече да не коментирам, да не давам оценки, точно както го е направил
Солженицин. Лежал е там, държали са го гладен, болен, унижаван, тормозен и бит.
Години наред е работил ежедневен тежък физически труд при температури от
порядъка на – 30°.
На такива места не си никой, там си нищо, дори и човек не си, само буква и
номер: Щ-854. Присъдите по онова време, за да попадне човек там, са били два
варианта – 10 и 25 години. Изтърпялите ги докрай – трагично малцинство.
Причините за раздаването им – своеволна и безконтролна злоупотреба с
политическа власт.
Силният човешки дух - може би това е най-простото, което
обединява повестта и останалите разкази в книжката. Другото е, че задължително
трябва да бъдат прочетени. Би било хубаво това да стане и като „Един ден на
Иван Денисович” бъде включен в задължителната програма в гимназиалния курс. Не
се плашете, достатъчно кратко е, все пак е „само” един ден.
Две загадки има на тоя
свят: как съм се родил – не помня, как ще умра – не зная.
***
Корицата на българското издание от 1990 изглежда като груба
и нарочна подигравка с автора, ако се има предвид този негов критичен цитат от
началото на разказа „Великденско кръстно шествие”:
В днешно време
познавачите ни учат, че с маслени бои не трябвало да се рисува всичко точно
както си е. Че затова си имало цветна фотография. Че с разкривени линии и със съчетания
от триъгълници и квадрати се предавала мисълта на предмета вместо самия
предмет.
