Обитаемият остров - Аркадий и Борис Стругацки

Прочетох го преди десет минути и се чувствам… объркан. Това ли бил прехваленият крайъгълен камък? Прогресори и странници, а? Идеи с дълбочина, морални дилеми, които никога няма да бъдат решени? Трудните избори на интелигентния и етичен човек? Не че нямаше такива работи, но бяха постни, нестройни, объркани. Кому бяха нужни много отклонения, глухите улички, които свършват никъде? Защо бяха пожертвани приятелите и жената, след като дори и кауза нямаше? Това ме дразни, защото цялата работа доби вид на плосък холивудски екшън, в който някой режисьор-новатор е искал да изпробва шантавите си похвати за представяне на действието, които съвсем очевидно за нищо не стават. Идеи има, ама защо така направо с багера бе, Стругацки, при интервенция с малко мотиче и лейка по-добре щяха да покарат…

Донякъде ми хареса нагласата на Максим Камерер при всяка ситуация, с която е съгласен, да се впуска с плам и да дава всичко от себе си като истински комсомолец. И това до момента, когато натрупа информация и разбере, че ситуацията е съвсем друга и мине на противоположната страна. И пак започва устремено да мачка и гази. Докато натрупа още информация и картинката му се изясни още по-добре и прегърне нова, съвсем различна страна и започне да дава всичко от себе си за новата кауза. И така до безкрай. Като всяка предишна я отписва без да се замисля, а всяка нова прегръща страстно. Може да звучи като “залудо работи, залудо не стой”, но има нещо доста примамливо в този стил на взимане на решения с горещо сърце… Най-вероятно е погрешен, но пак извиква одобрителна усмивка.

Прилича на книга, която скоро след написването е била издадена, а не е престояла години в разни чекмеджета като междувременно е била редактирана много пъти от различни хора. Най-обидното нещо, което ми идва на ум е, че романът не е нищо особено или дори е средна работа. Дразнещо е не толкова за мен, колкото за представата ми за това как и за какво пишат братята.

Магьосникът каза: нека съвестта не пречи да мислим ясно и нека разумът се научи при нужда да заглушава съвестта.
***
Съвестта със своята болка поставя задачи, разумът ги изпълнява. Съвестта създава идеалите, разумът търси пътя към тях. Това е и функцията на разума — да търси пътища. Без съвестта разумът работи само за себе си, следователно — на празен ход. Що се отнася до противоречията между моите стремежи и стремежите на масите… Съществува определен идеал: човек трябва да бъде свободен духовно и физически. В този свят масите още не съзнават този идеал и пътят към него е тежък. Но някога трябва да се започне. И аз имам намерение да започна сега.

Ето едно по-компетентно мнение.