Пътища в светлината – Михаел К. Иволайт

Тази светлина от заглавието не бива да подвежда. Това всъщност е една доста тъмна и мрачна история. Мрачна, не защото действието се развива слез залез слънце, а защото те потиска и натъжава. Няма от никои от познатите ми чудовища, няма и от смехотворните и така модерни напоследък вампири, а само обикновените жители на крайбрежния град Армагост. Действията на хората вътре обаче са такива, че всеки не особено изобретателен диктатор, който в свободното си време обича да се развлича с някаква форма на геноцид, има от какво да се поучи.

Идеята като че ли е да се зададе един основен (може би философски?) въпрос и от него да произтичат останалите. Ако по някакъв начин човечеството вземе че успее да постигне безсмъртие и всички бъдат заразени с този вирус, кое мислите, че би станало основна цел и смисъл в „живота” на безсмъртните? И докато следим съдбата на главния герой и борбата му с основния въпрос, сами да си задаваме и отговаряме на съпътстващите. Много размишления, стряскаща жестокост, осезаема тъга, малко и протяжно действие, почти никакви разговори.

Една от финалните фрази в новелата е: „С това, че смъртта отново е окончателна, тя връща смисъла на живота ни.” Което извадено от текста е доста общо и даже звучи тъпо. Обаче ако си изчел внимателно една доста черна версия на свят, в който никой никога не може да умре, нещата стават по-различни. „Пътища в светлината” внесе смут в тийнейджърската ми мечта да искам да живея вечно.

Произведението излиза в сборника на Волфганг Йешке „Любовта на влечугите” и печели Немската награда за научна фантастика за 2002 в категорията „Къс разказ”.

Мемоари на жълтото куче – О’Хенри

И друг път съм се опитвал да възхвалявам О’Хенри, но подозирам, че никога не е било достатъчно помпозно.

Според мен той е преди всичко изключителен професионалист. Чува някъде странна история, сяда да пише с твърдото намерение от нея да направи хумористичен разказ и го прави. Това не е талант, най-мразим всички безволеви хора да се изтриват с липсата му. (На мен математиката не ми върви, езиците не ми се удават, учителката ме мрази.) Това е просто работа, която той се старае да върши максимално добре според силите си. Изключително ми е интересно как е писал и редактирал собствените си разкази, защото толкова премерен хумор на толкова различни нива просто няма как да е резултат от само едно първоначално написване.

Този сборник аз намирам за по-особен, заради няколкото тъжни разказа. Такива, в които няма и намек за смешка, за забавна ирония на чужд гръб. Просто красиви, но тъжни съдби, пак на същите негови герои, на любимите му низши до средни обитатели на големия град. Тези, които са отделяли от мизерните си надници, за да могат с щедър жест да си купят вестник с негов разказ. На които смачкани, скъсани и после залепени със синя лепенка долари им прогарят джобовете. За големите събития в живота на малкия гражданин. О’Хенри обича играчите, може да са най-сивите от всички сиви мишки, но той ще ги издебне в единствения момент на риск, тържество или предприемчивост от сивия им живот и ще ни го разкаже в цялата му драматичност. О’Хенри обича провинциалистите еднакво силно когато успяват да се справят в Града, както и когато се провалят гръмовно.

Разказите за Юга звучат още по-добре, ако се четат на фона на някое дикси от Александров Рагтайм Бенд.

Канеа Нула - Маркус Хамершмит

Интересна история, която търсих доста време.

Канеа е планетата от съзвездието Лебед, на която хората за пръв път срещат друг живот. Планетата се оказва буквално обрасла с всевъзможни видове гъби. Само гъби, никакви растения и почти никакви животни, а странното е, че половината от гъбите са с идентично днк като земните. Първата мисия (и база) на планетата е кръстена Канеа Нула, а действието е основно в разговорите между обитателите на базата (учени с разни специалности), които от 6 години престой там са се сдобили с някои странности в характерите.

Развитието на сюжета като форма е леко предвидимо за пристрастените към жанра. Някой изчезва, друг полудява, трети го избива на агресия, някой умира. Обяснението и развръзката са по-нестандартни и предполагам затова историята е била оценена и наградена. Разказът е спечелил Немската награда за научна фантастика и Курд Ласвиц за 2007 и е издаден в сборника Plasmasymphonie на фантастичното издателство Shayol.

Препоръката на дегустатора:
Може да се съчетае удачно с Infected Mushroom - Becoming Insane.

Дивна - Светлини сред сенките

По препоръка на Калин се нахвърлих на този роман и бях приятно изненадан, че заглавието всъщност е женско име. Обикновено такива думички ме дразнят в желанието си да извеждат напред "красотата на българското", каквото и да значи това. А пък на жените им са простени някои неща.:)

Не бях чел предварителна информация, нито уводи. Обичам да съм максимално непредубеден. Така се оказа, че срещу тирето след заглавието няма име, защото всъщност авторите са много - учениците от клуб "Светлини сред сенките" в Казанлък. Ако се погледне от този ъгъл - упражнение по писане за младежта - книгата заслужава поощрение. В крайна сметка и това е умение като всяко друго и то се култивира чрез тренировки.

Иначе историята ми заприлича на нещо като "побългарен космически Хари Потър", което макар в моите уши да звучи като комплимент, не е задължително да съдържа достойнствата на трите думички в кавичките. Защо съм така критично настроен ли? Ами защото ако трябваше да давам оценка, както правят някои други блогъри-книжари, тя никак не би се харесала на чувствителни деца в ученическа възраст, които са дали всичко от себе си, за да напишат интересен роман с всичко, което ги вълнува. Мда, това, което е всичко за едно дете, може да бъде малко и дори може би скучновато за един възрастен.

Ето някои дреболии, които ми се набиха на очи. Не знам колко са важни по принцип, но на мен ми създаваха впечатление за лека прибързаност, компромиси в групата на авторите и може би различна представа от моята по въпроса какво трябва да съдържа роман за подрастващи.

- Оригинални хрумвания - има ги много, просто ми е грях на душата, че не си ги отбелязвах, за да ги цитирам;
- Езикът - може би твърде младежки на места и за някого, но на мен като цяло ми хареса;
- Намеците за достойно представяне на България сред интернационалното общество на бъдещето не бяха чак толкова много, но на мен пак ми идваха в повече. Айде без Руфинка, Перперикон, Жоро и кавали, а?:)
- Рисунките! Предполагам, че авторите са ги направили сами и за тях са доста ценни, но... те всъщност не илюстират нищо от действието, не помагат на читателя да разбере историята и не я обогатяват. Не казвам, че някои от тях не са хубави, но просто са там без никаква връзка;
- Имената Колин, Ник, Питър ми звучаха като Иван, Иван, Иван. Не може ли някое по-завъртяно, та да го запомниш даже и да не искаш? Останалите имена са жестоки!
- Богатите и образованите искаха свобода. Бедните и невежите търсеха „любов без последствия“. Искрено ми хареса.:)
- Малко се прекалява с повтарянето "най-големите". Аз също го използвам, дечурлигата около мен - също, ама не и чак в такива дози. Освен "най-голям" да има и други думички и други степени, просто за да не тежи;
- Каруцарският речник на учителите беше като от филма "Вчера", което не е особен комплимент, защото книгата не се цели в пародиране на институцията. Това насилствено опростяване на образите на хора, за които не ни изнася да ни превъзхождат, е доста наивно и обикновено звучи недостоверно;
- Освен "Вчера", видях паралели с "Хакери", "Хари Потър" и "Играта на Ендър";
- Романът може би не е лошо да има по-компактен вид, в този на мен ми дойде много разводнено;
- Много отвлечени твърдения в обикновени диалози, хората не говорят така, а само се уморяват да го четат;
- Децата са с доста елементарни характери, говорят много, не казват нищо конкретно и лесно се дразнят, сърдят и отклоняват от темата, вниманието им не се задържа върху нищо продължително време;
- Без цигари, алкохол и сексуални намеци в детските книги, повтарям - абсолютно никакви, за това съм непреклонен;
- Силно начало, заинтригува ме, а после дойде по-отегчителната среда на романа;
- Здрав конформизъм сред децата, не съм сигурен, че е добре да се поощрява:)
- Прекалено много имена на хора, които практически нямат никаква роля в повествованието - това само изморява читателя;
- Историята, а аз много държа на нея, нямаше особено завършен вид. Едни деца отиват в едно училище и там не се случва нищо различно от това, което се случва във всички нормални училища. Няма значение, че това е просто първа част, на читателя трябва да му се даде нещо интересно и непознато, иначе как ще го накарате да прочете и втората книга, нали така?

Всичко това обаче са маловажни дреболии и отразяват единствено едно добронамерено лично мнение. Не е нужно в тях да се търси нещо повече. Изключително съм благодарен на Калин за предоставената книга, която беше истинска находка от гледна точка да се запозная с това какво биха написали група деца-ентусиасти. Опасявам се единствено да не си създам лошо име сред хора (познати или не още), които уважавам. Опитът на всички замесени със сигурност заслужава поощрение и може би още 1-2 редакции, които да гледат не само за пропуснати запетайки.