петък, януари 02, 2015

Един ден на Иван Денисович – Александър Солженицин

В по-студените дни около празниците ми се стори особено подходящо да почета Солженицин. Стана така, че колкото повече температурите падаха под нулата, по-интересно ми беше да чета за Иван Денисович. Понякога ми се доспиваше, задрямвах, после ставах да сложа дърво в печката, и продължавах да чета.

Толкова искрена и интересна проза не помня откога не бях чел. Без егоистичните труфила като самоцелно оригинален стил, без претенции към постройка, без измислици-премислици като „моята сила са героите и езикът” или други такива. Защо изобщо са нужни, когато човек може да разказва естествено? Да прочетеш как живеят хората, които освен живота си, друго общо взето нямат. И именно как достойно го живеят. Пък било то и в концентрационните лагери в Сибир на така хуманния, братски и любим наш Съветски съюз. Ще се опитам повече да не коментирам, да не давам оценки, точно както го е направил Солженицин. Лежал е там, държали са го гладен, болен, унижаван, тормозен и бит. Години наред е работил ежедневен тежък физически труд при температури от порядъка на – 30°. На такива места не си никой, там си нищо, дори и човек не си, само буква и номер: Щ-854. Присъдите по онова време, за да попадне човек там, са били два варианта – 10 и 25 години. Изтърпялите ги докрай – трагично малцинство. Причините за раздаването им – своеволна и безконтролна злоупотреба с политическа власт.

Силният човешки дух - може би това е най-простото, което обединява повестта и останалите разкази в книжката. Другото е, че задължително трябва да бъдат прочетени. Би било хубаво това да стане и като „Един ден на Иван Денисович” бъде включен в задължителната програма в гимназиалния курс. Не се плашете, достатъчно кратко е, все пак е „само” един ден.

Две загадки има на тоя свят: как съм се родил – не помня, как ще умра – не зная.
***
Корицата на българското издание от 1990 изглежда като груба и нарочна подигравка с автора, ако се има предвид този негов критичен цитат от началото на разказа „Великденско кръстно шествие”:
В днешно време познавачите ни учат, че с маслени бои не трябвало да се рисува всичко точно както си е. Че затова си имало цветна фотография. Че с разкривени линии и със съчетания от триъгълници и квадрати се предавала мисълта на предмета вместо самия предмет.

Текстът можете да го прочетете тук, а коментари за него – тук и при Лора. Припомням, че това е книга от 1962 (няколко години по-късно Солженицин получава Нобелова награда за литература, скоро след това е изгонен от СССР), и която книга по обясними причини е издадена у нас чак през 1990.

8 коментара:

Orehovka каза...

Същият тих ужас от корицата преживях и аз. Добре че Солженицин е голям и съдържанието няма нищо общо. Докато четях "Гулаг" пък междувременно прочетох и "Колимски разкази" на Варлам Шаламов, който е бил баш в най-дълбокия Сибир, в един от най-тежките лагери. Няма такъв потрес. След такива четива не можеш да гледаш на човешките истории по същия начин.

Стоян Христов каза...

Макар досега да съм се считал за сравнително информиран, стигнах до заключението, че имам нужда да чета още по темата, така че - благодаря за препоръките.:)

Жоруел каза...

Чудесен избор! И аз силно препоръчвам Шаламов, за мен той е... недостижим!И покъртителен. Тази зима на Панаира на книгата отидох на щанда на Фондация Комунитас, която издаде "Колимски разкази" и си тръгнах от тях с други две интересни четива на концлагерна тема - Стефан Бочев - Белене. Сказание за концлагерна България и Евгения Гинзбург - Тежък маршрут. Последната, по думите на жената от щанда, е по-добра и от Шаламов, което още не ми се е удало да разбера, но... скоро :)

Стоян Христов каза...

Мерси и за тези препоръки, записвам си ги.:)

Orehovka каза...

Подготвен си, че в тези книги има големи страхотии, нали? Казвам го, за да не се изненадаш (както стана с "Ловецът на хвърчила"). :)

Стоян Христов каза...

Ха-ха, ето - засмях се.:) Знам бе, а от Ловеца бях отвратен, а не изненадан.:)

Анонимен каза...

Александър Солженицин ми е един от любимите ми писатели.
Препоръчвам ви ,,Раково отделение'' също негова книга,
тя (според мен) не е толкова силна
колкото ,,Архипелаг Гулаг'', но също е добра книга.

Стоян Христов каза...

Благодаря за препоръката, записвам си. :)