понеделник, март 07, 2016

Метро 2033 - Дмитрий Глуховски

Получих за подарък книга, когато старателно отбягвах. Тя има много почитатели и е получила награда за дебют на Еврокон 2007. Радва се на прилични тиражи и продажби, както и на искрена фенска възхита дори в България. Аз също глътнах съдържанието за два дни, развръзката беше удовлетворителна, но въпреки всичко лекото раздразнение, което книгата като цяло предизвика у мен, ще бъде непропорционално на броя и вида слабости, които искам да отбележа.

Митя Глуховски започнал да пише „Метро 2033“, когато е бил на 18, а когато е вече на 23, го публикува на части на собствения си сайт. Това е първият му роман. Уикипедията казва, че този експеримент е привлякъл 3 милиона читатели от цял свят.

Аз виждам нещата по-скоро така – един младеж страшно иска да пише. Написва нещо по тема, която познава – метрото в Москва. Романът му е свален 3 млн. пъти. От кого? От руснаци, разбира се, кой друг би го прочел на руски...

Кой може да напише интересен и оригинален роман на 18? Ако вие знаете, аз не знам. Какво може да напише такъв човек? Много екшън, преследване и приключения на главен герой, който е приблизително на същата възраст. Той ще люби страстно своите и ще мрази враговете. Какъв свят може да изгради такъв писател? Очаквано светът на оцелелите от ядрения апокалипсис московчани, които са се намърдали в тунелите на метрото, е съшит от парчетата, които са впечатлили автора – фракции от комунисти, фашисти, религиозни фанатици, отричащи технологиите и науката, търговци, рекетьори, добри по душа и яки по тяло командоси... Крайности-паразити, мяркали се някога си из човешката история, които обаче нямат никакъв принос за създаване на устойчиво общество. Да не говорим пък за мъчително оцеляване с години под земята. Аз обикновено разчитам фантастиката да ми предложи нещо ново, а не сбор от кръпки от отдавна омръзнали ли изтъркани партенки. Когато ги срещам отново, те не ми създават радостно чувство, те дразнят.

Достоверност липсва не само при описване на устройството на подземното общество. На мен първата ми мисъл беше какво ще ядат тези хора? Растенията на повърхността са загинали, а под земята не могат да растат. Ти, приятелю Митя, имаш ли представа колко храна изяжда един човек годишно? А един град, а за много години? А прасетата и  кокошките? Гъби? Хайде да не се разсмиваме...

Ами въздухът, кой ще вкарва чист въздух в тунелите? А пречистването на водата? Нали всичко, което идва отвън, е заразено. Как стават тези работи?

Ами еволюцията? Как стана така, че в рамките на двайсетина години радиацията вместо да убива, което й е основното действие върху живите клетки, изведнъж произведе такова многообразие от видове, които агресивно и в огромни количества искат да навлизат във владенията човешки? Зверове страшни и опасни, които се появяват единствено, за да стреляме по тях. Дали авторът се е замислял колко хиляди или милиони години трябва да изминат, за да се появи нов вид?

Постройката на романа пък прилича повече на елементарен шутър от първо лице. Вървиш по тъмни тунели, стреляш по гадините, оставяш планини от трупове и продължаваш към финала. Там пише GAME OVER. Това е. Ама няма герои, съдби, развитие на характери, промени, обрати. Една статична картина, по която ние препускаме.

За света след евентуална ядрена война сме чели много пъти. Този опит ни запозна със спирките на московското метро.

Повече плюсове в същата книга са намерили Тери, Христо, Копо и Флориан.

Няма коментари: